Беше яйце.
Тя бе снесла това яйце заета с други неща и мислейки за други неща, а сега то стоеше самотно във водата, в тази мръсна вода, която бе пълна със зараза и миришеше на прасе от туй, че свинете се къпеха в нея.
Помисли си, че яйцето ще се зарази и вероятно ще създада грижи на правителството, а могат да станат и по-сложни неща от тази зараза.
(По-сложни неща не станаха, но туй яйце, снесено в локвата, създаде действително работа на правителството и то трябваше да издаде едно постановление, с което да забрани употребата на пачи яйца в заведенията за обществено хранене.)
Патицата не държеше на своето яйце, нито вдигаше шум, че го е снесла. Всеки на нейно място би направил същото, така че тази проява не може да се смята за изключителна — едно най-обикновено яйце, кръгло.
Привлякоха я викове на някакви хора. Те се търкаляха в мръсните дрипи на троскота, бяха вдигнали прах, а други около тях нещо викаха и махаха, докато ги изправиха на крака. Единият почна да тича и избяга, а онзи, който остана, държеше човката си и от нея струеше нещо червено.
— Той те преби, бе! — викаха му селяните.
— Не е, не е! — говореше онзи гъгниво и стискаше човката си.
— Как да не е, като те преби!
— На мен, понеже носът ми… — говореше онзи.
— Абе как понеже, като те преби! — не го оставяха другите селяни. — Я иди и ти да му го върнеш!
— Ще му го върна аз! — не се предаваше онзи.
— Ще му го върнеш я, виж как те преби!
— Той, носът ми, понеже си е такъв — бъбреше битият. — Но аз ще му го върна! Тъпкано хем!
— Тъпкано, тъпкано! — съгласиха се онези.
Патицата избиколи, защото се боеше да не я стъпчат, и си мислеше защо ли се бият стопаните, след като патиците в ятото никога не се бият. И кравите си бият стопаните, и прасетата бият, че и кучетата. Тя си спомни как миналия месец стопанката наби кучето в двора, защото, докато тя переше в коритото и правеше много хубава пяна, то отиде и й измъкна онуй, с което си правеше пяната, и започна да го яде. Стопанката дотича с машата и го наби в двора толкова силно, че то до вечерта все се протягаше и гледаше накриво и кисело.
Патицата си спомни, че много пъти е била при стопанката, когато тя пере в коритото, и са си бъбрели помежду си, защото стопанката каже едно, а пък патицата й отвърне или обратно — патицата каже нещо, а стопанката й отвърне, но тя никога не е вземала туй, с което жената си правеше пяната. И може би затова никога не са я били и с машата. Само пред мисълта, че могат да я бият, тя настръхна.
Ужасна работа!
Спомни си колко много я болеше, когато веднъж кравата настъпи плавника й и тя трябваше цяла нощ да охка и остави друго, ами не можа да спи, че и на другите не даде да спят. Те се изпокараха заради нея и добре, че патокът имаше силен глас, та нейде ги усмири, а на нея й каза друг път да не си пъха плавника, където не й е работа. Пък тя хич и не го бе пъхала (плавника), а както си стоеше, и онази с копитата я настъпи. Стопанинът много хубаво я натупа днес онази, косматата, с широките хълбоци, която знае само да настъпя, а е толкова грозна, че няма къде повече, пък и опашка има, че и устата й смешна, че и зъби има в устата си. Само гдето едно мляко дава, ама и него стопанинът с голямо стискане й го взема от вимето. Сигурно затова той така казва: „Заболяха ме ръцете от стискане!“
Патицата се развесели, спомняйки си как стопанинът наби кравата. Смешно! Смешно! Тя вървеше и си пакаше и беше много доволна, че не е нито крава, нито куче, нито прасе (пази боже!). Почувствува отново лекота на духа и почна да помахва с крила, сякаш се готвеше да хвръкне.
Но не хвръкна, а продължи да слиза по улицата и както си пакаше, долови друго пакане. То идваше отдалече, приглушено и мамещо, и патицата, накланяйки глава, ускори крачките. Вървеше и усещаше, че зад нея се изправя все по-плътна стена, която може да я смачка, ако се върне назад. Тя по-скоро почувствува, отколкото да разбере, че целият онзи свят на кучетата, на прасетата, на кравите, на хората и коритата с пране за нея е било пустотата и че движейки се в него, тя е носела върху перушината си бремето на своята самотност.
Стана й веднага тъжно. Патицата не можеше да си обясни тази смяна на чувствата, защото то бе извън нейната интелигентност, но се радваше, че пустинята остава назад, там, където кучето с трясъка на челюстите си хваща нищожни мухи, а пред нея все по-силно и по-силно се носи пакането на стадото. Ей сега ще го зърне пред себе си!
И наистина тя видя върху реката патиците. Първо позна своите, позна ги по пръстените на опашките, сетне видя едни сиви, после други, пъстри и лъскави — всичко това се гмуркаше, шумеше, вдигаше приятна врява и патицата заплува върху водовъртежите на тази врява и не усети кога гърдите й допряха до водата, кога потърси мимоходом да намаже перата си с мас, кога усети до себе си перата на другите и видя жълтите им човки, ту гмуркащи се във водата, ту издигащи се нагоре, да сплескват въздуха.
Едва по-късно, уморена и разнежена, тя се отпусна върху меките вълни; те я люлееха плавно, повдигаха я или я спускаха надолу, но толкова леко и толкова приятно, че ако затвореше очи, можеше да почне да сънува. Но патицата не затваряше очи, а гледаше край себе си врявата, движението на перата, пръските вода, слушаше кънтящото пакане, задръстило цялото пространство над реката (дори и самата река), и усещаше дълбоко в себе си колко хубаво нещо е патицата. Това усещане не бе от лекомислие, а от дълбока вътрешна убеденост и от гледката на другите патици, които я изтръгваха от пустотията.
И й мина през ума, че част от пустотията още лежи там, в сянката на улицата, и трака челюстите си, прозявайки се. Но това бе само за миг.
Спомни си отново и за стопанина: вярваше, че един ден той непременно ще каже: „Хубаво нещо е патицата!“ Тази вяра някои наричаха тъга, други наричаха тази тъга надежда.
(Във всеки случай селянинът щеше да каже един ден това — хубаво нещо е патицата, — когато я видеше сочна и мека в паницата. Никой не знаеше кога ще дойде този ден; пък и то не беше толкова важно, защото и този ден ще бъде ден като другите.)
Движейки плавниците си, патицата заплува между бреговете, обрасли с високо и тлъсто лютиче — толкова вкусна храна за патици. В един миг само се мярна в съзнанието й човечеството отвъд тлъстите брегове: то седеше там, хремаво в своя голям курник, увито в юргани, и се грижеше за хремавата си човка.