Ран Босилек
Патиланчо Данчо
Доктор смях
Драги ми Смехурко,
Щом се разделихме с батя Патилана, който на специализация за Париж замина, затъгува силно баба Цоцолана. Угрижи се много. Като болна стана. Не яде, не пие. Работа не хваща. Де седне, де стане, все току подхваща: „Ах, мой Патилане, без тебе не зная с мене що ще стане! Ти ме веселеше, ти ме и тешеше. Къщата без тебе е мрачна и пуста! Без тебе не мога, не мога, не мога!“.
Тая тъга тежка ни хвърли в тревога. На съвет аз свиках всички патиланци. Решихме, че трябва доктор да прегледа милата ни баба.
— Ще я види татко! — предложих аз бързо.
— Той ще й помогне — обади се Дана. — Нали излекува бате Патилана!
При татка заведох баба Цоцолана. Влязохме при него само двама с баба. Нашата дружина отвънка остана.
Баба Цоцолана всичко му разказа. Татко я изслуша. Към мене показа и рече засмяно:
— Ето ти лекаря. Своята дружина тука да докара. Два-три деня само прекарай при нея. Всичко ще ти мине. Тъгата ти, бабо, смях ще я разсее. Смехът днеска много болести лекува. Ела ни на гости! Хем ще погостуваш тука със децата, хем ще излекуваш несетно тъгата… Аз сега отивам при болни в селата. Но тука е Данчо. Добре ще прекараш. Болестта ще мине.
Аз викнах тогава:
— Татко, да живееш хилядо години! Смехът здраве дава! Славни думи рече! А от днеска, бабо, ти при нас си вече!
Същия ден още почна веселбата. На сутринта рано татко ми замина. И господар пълен у дома остана нашата дружина.
Посъвзе се скоро баба Цоцолана. По-весела стана. А следобед Дана скочи и извика:
— В лекарска сме къща, да играйм на лекар!
— Да си жива, Дано!
— Защо не ни сети за това по-рано!
— За игра и смешки нивга не е късно! — рекох аз зарадван. — По-скоро да идем в татковата стая! И там ще ви кажа кой какво ще прави!
— И без да ми казваш, самичък си зная — обади се Панчо. — Болен не ви ставам. Аз лекар ще бъда! Инак не играя!
— И аз! — рече Гана.
— И аз! — викна Ганчо. — Във света за нищо болен не ти ставам! Аз хинин ще давам, а друг ще го гълта.
— Добре, добре — рекох, — но бели престилки за всички ви няма.
— И без това може! — обади се Дана. — Ще облечем баба, че е най-голяма, а ний ще цериме с нашенска премяна.
Облякохме баба дори с две престилки. Една не я хвана. Като главен лекар тя насред застана. И ние край нея. Но никой на болен не щеше да стане. Та трябваше баба кучето да хване — него да прегледа. А Гана набързо сграби котарака.
— За мен болен няма — обади се Дана, — аз Козля ще взема.
— Пък аз Дългоушка ще доведа тука!
Но някой почука. Една жена влезе.
— Моля ви, госпожо, докторът къде е?
Аз бързо отвърнах:
— Доктор Цоцолана сега го замества. Деца, излезнете!
Жената подхвана:
— Много съм, госпожо, мрачна и припряна…
Баба я пресече:
— Зная, зная, зная. От същата болест и аз страдах вече. Смехът я лекува. Иди при децата в съседната стая!
Други болен влезе.
— Казвай, какво има?
— От главобол страдам, кажи, цяла зима…
Баба го прекъсна:
— Зная, зная, зная. Цера ще намериш в съседната стая.
Трети болен влезе, четвърти и пети. С тях същото стана. В съседната стая всичките изпрати доктор Цоцолана. Там и ние скоро влязохме със нея. И веселба славна настана тогава. Който беше болен, веднага оздравя…
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Посрещачи
Драги ми Смехурко,
Както знаеш вече, царят си доведе от страна далечна хубава царица. Да му е честита! Посрещна я славно мало и голямо. И туй си научил. Но не знаеш само какво аз направих, че редом застана с посрещачи знатни при царската порта баба Цоцолана.
Три-четири дена преди да пристигне светлата царица, баба Цоцолана загрижена беше. Премени гласеше, но нещо дълбоко я безпокоеше. Най-после ми рече:
— Утре преди обед ще срещаме вече. Аз денем и нощем все ума си бия. Но не мога, Данчо, нещо да открия, та с леснина някак при царската порта и аз да застана. Иначе в народа на пита ще стана. Ех, де да е тука моят Патиланчо! За такова време той хитрини знае.
— Дявол да го вземе! И аз, бабо, зная! — извиках веднага. — Грижа на сърцето ти недей си слага! Сега ще ти кажа какво ще направим, та наш’та дружина пред царската двойка със чест да представим.
И аз й разказах какво съм намислил. Светна й лицето и тя се провикна:
— Жив да си ми, Данчо! Ти с надежда светла ми обля сърцето! Сега вече вярвам, че редом със кмета, когато поднася и солта, и хляба, и аз ще застана!
На другата сутрин моята дружина много рано стана. Натъкми се баба в сватбарска премяна. Аз открих на всички какъв ни е плана. И сметнах за нужно да кажа накрая: