— Патиланци верни, аз виждам и зная, че се ще на всички при царската порта да се наредиме. Но да ни покани никой не се сети. Но не се сърдете! При царската порта, макар само двама с баба Цоцолана, нашата дружина все пак ще представим. А когато срещнем батя Патилана, светът ще узнае що можем да правим!
— Нищо, Данчо, нищо! — обади се Дана. — Ний не сме виновни, че главните хора така наредили, та на първо място себе си вредили. Все ще видим нещо и ний отдалече. Но да вървим вече!
Дадох знак на баба. Взехме в ръце двама каквото ни трябва. Тръгнахме задружно. Вървяхме, вървяхме, до портата близко едвам се провряхме. Ала цяла гора от глави високи се пред нас изпречи. И ние се спряхме. През туй време чухме да викат в тълпата: „Идат, идат вече!“. Аз хванах юнашки баба за ръката. Тя в другата ръка голям хляб държеше. Аз в лявата вече размахвах солница и виках високо: „Моля, моля, моля, път ни отворете! Аз съм, моля, аз съм момчето на кмета. Тичаме със баба, че кметските хора забравили всичко, дето най им трябва — и солта, и хляба!“. Народът отстъпи. Ала един стражар пред нас се изпречи. Очи ококори. Но аз и пред него повторих урока. Стражарят допусна, че такова нещо може да се случи. Той път ни отвори и нашата хитрост напълно сполучи. Доволна остана баба Цоцолана.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Леля Станислава
Драги ми Смехурко,
Леля Станислава у нас често идва. Уроци ми дава да ме позасилва, че слабичък падам в школското учене.
Тя веднъж ми рече:
— Ако слушаш мене, за известно време трябва да забравиш игра и другари, та в труд и наука всички да превариш. Ще видиш тогава, че твоите уроци не са никак тежки. А то сега, Данчо, на какво прилича? Ти не знаеш магнит кое се нарича, ни за какво служи магнитната сила…
— Ти се много лъжеш, о, леличко мила! — кротко й отвърнах. — Аз ще ти докажа и скоро, и лесно, че тая наука владея чудесно. — Спомних си, че има в татковата стая няколко магнита, във долапа скрити. Аз тяхната сила често съм показвал на мойта дружина. И ти знаеш, нали, драги ми Смехурко, магнит що се казва. Извито желязо, което привлича железни предмети доста отдалече. И спомних си още, че сутринта мама между друго рече:
— Днес следобед, Данчо, гости ще поканя. И ти не забравяй баба Цоцолана! Нека и тя дойде. Тук ще бъде още леля Станислава. Тя ще ми помага. Ще поднася чая.
— Бива, мамо, бива — извиках зарадван. — Но недей забравя, че нашата баба сама не отива. Трябва да поканя и мойта дружина. — Съгласи се мама… И сега, щом рече леля Станислава, че не съм познавал магнитната сила, аз реших веднага какво да направя.
Поговорих с Дана. Тя много доволна остана от плана. Насърчих се. Тозчас работа подхванах. Дебнешком измъкнах силните магнити. В гостната отидох. На средната лампа окачих и трите. Позакрих ги малко да не се познават. После поразместих маси и столове, та под тая лампа леля да минава, когато закуски и чая подава.
Гостите дойдоха. Гощавката почна. Леля Станислава с подносник в ръцете под лампата мина. Чу се звън и трясък и ужасен крясък. Вилици, ножове нагоре летяха, по трите магнита вкупом се лепяха. В смях весел избухна моята дружина. Гостите разбраха какво съм направил. И те се разсмяха. Само леля още стоеше вцепенена, та аз й извиках:
— Съвземи се вече, о, леличко мила! И не казвай нивга, че Данчо не знае що може да стори магнитната сила!
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Земетръс
Драги ми Смехурко,
Заспал си бях сладко. Сънувах, че срещам батя Патилана. От Париж се връща със аероплана. Аз уж съм отворил нашия прозорец и размахвам кърпа. В миг аеропланът почва да се спуща. Към мен се извръща и се блъсва силно о нашата къща. Тя се разлюлява… Стресвам се и скачам. Настрани политам. Гледам мама, татка — и те се люлеят.
— Какво има? — питам.
— Земетръс, земетръс! — Мама отговори. — По-скоро навънка, да се не повтори!
Наметнахме бързо дрехи и завивки. Обухме обувки кой каквито свари. Изскочихме вънка. Нашата слугиня, тежкокрака Злата, в двора ни настигна с метла във ръката.
— Оле, господарке, какво чудо стана! Ох, колко се стреснах! Сърцето ми, Божке, и сега играе!…
Мама я попита:
— Таз метла каква е?
— Метла ли съм взела? Ох, Божичко мили? Пък мислех да грабна новата забрадка.
В туй време завика съседката Радка:
— Чакай, чакай, Ваньо! Къде ще се връщаш. Остави котака! Стой при мене тука!