Стигнахме край село. Тъкмо под върбите магарета много бяха насъбрани. Щом зърнаха само гостите избрани, зареваха дружно, както му прилича. Дългоушко зина, па им отговори. И той поздрав прати, повтори, потрети. И другарска среща насред пътя стана. И уши запуши баба Цоцолана.
А ние с коларя отделихме с мъка нашите ослета и влязохме в село.
Изскочиха псета. Лавнаха насреща. Бабиното куче и то се обади. Те го връхлетяха. А то квик нададе. Подплаши котака. И пилци, и квачка далеч отлетяха. Патаран закряка. Баба се уплаши, скочи от колата.
— Патилане — викна, — кучето спаси ми! Ох, какво ще стане! Отиде без време бабиното Мими!
Аз скочих и погнах злите посрещачи.
— Чакай да ви кажа, кучета проклети! Така ли се в село гостите посрещат! От ослите селски поука вземете! Като тях любезни с гостите бъдете!
След борба гореща кучето избавих. Баба го прегърна. Ала към колата когато се върна, два бивола черни насреща си зърна. Караше ги кротко едно биволарче. Червената черга в колата съзряха. Единият измука, после изхриптяха. А баба изписка, хукна към реката и, доде я видя, прецапа водата. Отвъд вик нададе:
— Слушай, Патилане-е! Обръщай колата! В града ще се върнем. Не ща да дивея тука по селата!
Пък аз й отвърнах:
— Няма, бабо, няма-а! Няма да се върнем! Всички патиланци на смях ще ни вземат! Моят крак юнашки назад не пристъпя. Нищо, че без време тука се окъпа! Върни се през моста! Страшното замина. Ела, че ни чака тука чичо Коста, дето ще живеем в неговата къща!
И съвзе се баба, па назад се връща.
Запряхме колата край къщурка бяла. Почнах да стоварвам на баба нещата. Струпаха се скоро край мене децата. Взеха да помагат. И като ги гледах, през ума ми мина: „Ех, че юначини! Стават за дружина! Без игра и тука няма да се мине! Смях и глъч ще падне край реката шумна, по тия чукари!“
И същата вечер си избрах другари.
Но за тях, Смехурко, после ще ти пиша. Сега стига вече.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Сладкодумко
Драги ми Смехурко,
Първата нощ в село неспокойно мина. Котакът одраска стопанчето Гина. То викна да плаче — събра се махалата. Козелът в обора отвори вратата, излезе на двора, ведрото събори и с малкото теле почна да се бори. Кучето на баба, сплашено в борбата, цяла нощ трепера и скимтеше жално. А баба крещеше насън непрестанно: „Биволите, Божке!… Оле, Патилане!… Обръщай колата! Не ща да дивея тука по селата!…“
Ала щом се съмна, драги ми Смехурко, по мед и по масло всичко пак си тръгна.
Баба Цоцолана в зори още стана, сбута ме и рече:
— Ставай, Патилане! От днеска нататък козар ще си вече! Изкарай козела с селските козари. Но очи отваряй! Да се не разправям с глоби и пъдари!
Зарадвах се много. Цял ден ще играя с весели козари! Ще екнат от песни гори и чукари! Дружина ще водя от отбор юнаци, с дрянови криваци, с кривнати калпаци!
Подкарах козела. А той се зарадва повече от мене. Като луд подскача. Брадата си клати и току закача козли и козлета кат’ стари познати.
Горе по чукари слънцето ни свари. Пуснахме козите, познахме игрите. Събрах си дружина от млади козари. Тичахме, играхме. Кладохме огньове. Кога пладне мина, никак не видяхме.
Аз събрах под сянка юнаците нови, па им заразказвах патилата свои — за баба, за Свинчо, за Мими, за Козльо. После за Татунчо, за моите славни патиланци верни, за нашето царство с смехове безмерни…
Никога не мислех, о, Смехурко братко, че толкоз умея да разказвам сладко.
Слушаха ме всички със уста разкрити…
Но глас гороломен ни смути душите:
— Де сте, бре, козари!… Козите!… Козите!… В папура козите!…
Втрещихме се всички. Доде се опомним, към село пъдарят козите подкара. Тръгнахме след него. Тук мойта дружина малко ме засрами. Моите козари с кривнати калпаци току заскимтяха като пеленаци.
Смушках ги и рекох:
— Дръжте се, юнаци! Срам е да се плаче! Чакайте да видим тоя дългокрачко къде ще ни влачи! Патиланско сърце лесно се не плаши! Вие си мълчете! Отговор да давам мене оставете!
Съвзеха се малко моите другари. Минахме по моста. Подбра ни пъдарят и ведно с козите право в общината до един ни вкара. Сред двора на маса бе поседнал кметът. Приказваше нещо с помощника Петьо.
Като ни съгледа, строго заговори:
— Пак ли пакост има? Кажи кой я стори!
И към нас пъдарят с кривака посочи.
Начело изскочих и рекох безстрашно:
— Аз всичкото сторих, господин кмете! Те не са виновни. Мене накажете!