Кметът се усмихна, па кротко подхвана:
— Я кажи, юнако, как таз пакост стана?
И аз заразправях, с какво съм омаял моите другари, и къде пъдарят козите завари. И без да усетя, аз заразказвах: за баба, за Свинчо, за Мими, за Козльо, после за Татунчо, за моите славни патиланци верни, за нашето царство с смехове безмерни!
И слушаха всички със уста разкрити…
А мой Дългобрадко с рог бутна вратите и без да го видят, изведе козите.
Когато аз свърших, кметът ръце плесна, изсмя се и викна:
— Пъдарьо улисан, де ти са козите? Тоя сладкодумко ни смая главите! Хай иди си, момко, по живо, по здраво! И вие, козари! Сега ви прощавам. Тоя патиланец днеска ви избави, че сладко говори. Но гледайте вече да се не повтори!
Хукнаха навънка моите юнаци, викнаха юнашки с кривнати калпаци:
— Бате Патилане, жив и здрав бъди ни! Ти си юнак славен! Дето щеш води ни!
И аз им извиках:
— Весели и здрави и вие бъдете! И за игри нови утре се гответе!
И ти здрав бъди ми, драгичък Смехурко! Хайде стига вече.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Патилански извор
Драги ми Смехурко,
Аз пак продължавам писмата за село. Летуваме тука по живо и здраво.
Една сутрин рано чичо Коста рече:
— Тръгвайте, жетвари! Днес почваме вече. Първом ще пожънем голямата нива, що е най-далече.
После чичо Коста към мен се обърна. С очи ме измери:
— Хайде, Патилане, и ти с нас ще дойдеш! Работа за всички там ще се намери!
Погледнах към баба. Тя с глава ми кимна. Искаше да каже: „Можеш да отидеш“.
Аз от радост скочих. Събрах и поведох малките жетвари. Нашата дружина всичките превари.
Жетвата започна. Запяха жетварки. Сърповете бляскат. Падат класовете. Слънчо взе да сипе свойте лъчи жарки. Пот покри челата, лепнат гърбовете.
Чичо Коста викна:
— Де сте, патиланци? Стомните вземете! И на Райкин извор за вода идете!
Ний стомните взехме и към Райкин извор през дола поехме. Той беше далече, а слънцето още по-силно напече. Стомните наляхме. Но доде се върнем, доста пот проляхме. Ала разхладихме морните жетвари.
Не се мина дълго, свърши се водата. Сега аз сам викнах:
— Хайде, патиланци! Че и на мен вече пресъхна устата!
И от Райкин извор пак вода наляхме. Със пълните стомни през дола вървяхме. Тук под един габър аз вода съгледах и радост велика ми огря душата.
— Патиланци — викнах, — няма по-честити от нас на земята! Под тоз габър тука извор ще избликне! Тук стомни ще пълнят нашите другари. Няма път да бият зад стръмни чукари. Тук вода ще рукне бистра и студена. Да ни поменуват и млади, и стари. Райкиният извор назад ще остане! Ей сега се връщам, почвам да копая!
Стойчо чичо Костов подскочи и викна:
— Бате Патилане, не мога да трая! На ти мойта стомна. Подай я на тате! Аз сега ще дойда с острата лопата.
Стомните занесох и назад се върнах. С едно малко ножче почнах да копая. Но Стойчо домъкна острата лопата и цяла дружина патиланци верни.
Ринахме, копахме. Изведнъж до мене Стойчо се провикна:
— Бате Патилане, гледай, гледай тука: като чучур бликна! Свършено е вече. Славата ни гръмна навред по нивята!
Докато копахме, от цялото село се сбраха децата. Всички с празни стомни гледаха водата. А морни жетвари от жажда примряха. И бащи сърдити при нас долетяха. И много юнаци си тръгнаха бити, но идеха после още по-честити.
А надвечер вече мало и голямо във дола се стече. Че изворът бистър и шумлив протече. Дойде чак и кметът. Най-после пристигна баба Цоцолана. И тогава кметът стомна с вода дигна и рече високо:
— Селяни, от днеска още един извор селото ни има. Нека да се пие със живот и здраве! И честит да бъде този патиланец, дето го направи! Неговото име изворът ще носи!
Баба Цоцолана от радост заплака. Стойчо чичо Костов скочи и нагоре си хвърли калпака. Аз, драги Смехурко, не знаех къде съм. Дали на небето или на земята. Сякаш златно слънце ми огря в душата.
Хайде стига вече.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Всички на работа
Драги ми Смехурко,
Жетвата се мина. Вършитба настана. Нашият стопанин пригласи хармана. Диканята стегна. При ковача Рачо, оттатък зад моста, заведе конете.
— Добро утро, Рачо!
— Дал Бог добро, Коста!
— На мойте вършачи подкови нозете, че утре ще ронят вече класовете.
Със гвоздеи остри подкова ги Рачо.
Аз гледах. И тозчас една майстория през ума ми мина: „Трябва за вършитба и аз да постегна моята дружина!“