Гвоздеи намерих. Подковах най-първо моите обуща. Подковах и Стойчо. И баба преварих. Докле още спеше, чехлите й нови с гвоздеи нашарих.
— Дотук лесно беше, бате Патилане — прошепна ми Стойчо. — Но Козльо, Татунчо и бабин Дебеланко не са подковани. Със тях как ще стане?
— Не грижи се, Стойчо! Леснина чудесна и за това зная. От дърво обуща ще им издълбая! Гвоздеи отдолу, връвчици отгоре, ще им ги привържа — и ето ти още помощници трима за харман готови! Но за туй ни дума ти недей говори!
Рекох и направих. От дърво издялах шест чифта обуща. Подковах ги гъсто. Връзки им поставих. Премерих ги скришом на мойте вършачи. И, така приготвен, чаках да се здрачи. После да се съмне.
На сутринта рано чичо Коста стана. Насади хармана. Докара конете. В тежката диканя впрегна ги и викна:
— Карай, Патилане! Тези снопи златни на жито ще станат!
— Бог да е на помощ! — каза стрина Дина.
Седнаха зад мене Стойчо, Мина, Кина. Баба Цоцолана Дебеланко хвана и с него пристигна на нашата диканя. Подкарах конете: „Хайде, Дорчо, Бялко!“ Ала подир малко, не зная как стана, отхвръкна далече баба Цоцолана. Но не се разсърди. Засмя се и рече: „Я гледай, как скочих! От чистия въздух подмладих се вече!“ И отново седна. Пак шибнах конете. Тъй карах до обед. После чичо Коста ме смени и рече: „Стига, Патилане! Почини си малко, че силно напече!“
Отидох на сянка. И баба пристигна. Изу се. Поседна. Дрямка я обори. Тя се попрозина и очи затвори. Чехлите й нови донесох от горе. Пред нея ги сложих. Знак на Стойчо дадох. Обухме се двама. Обухме котака, Козльо, Дебеланко. Влязохме в хармана. Моята дружина взе назад да бяга. Но аз строго викнах: „Тука, готованци! Който знай да хапва, трябва да помага!“ Вик и смях настана. Стресна се от дрямка баба Цоцолана. Нахлу, без да види, новите чехли и хукна в хармана:
— А, бре, Патилане, какво си овързал мойто сладко Мими!
— Нищо, бабо, нищо няма да му стане. Погледни и мене, и Стойчо, и тебе! За вършитба всички днес сме подковани.
Баба ме подгони. И дълго вършахме. Потупа ме малко, но много се смяхме. И куп златно жито надвечер отвяхме.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Помагачи
Драги ми Смехурко,
Още съм на село. И, както ти писах, на отбор дружина тука съм начело.
Горещото лято вече се измина. Една сутрин рано чичо Коста рече:
— От днеска беритба ще почваме вече. Сливите узряха. Хайде, Патилане! На работа свикай твоята дружина!
Свиках Стойчо, Петьо и Кина, и Мина. Дигнахме чували и пръти, и крина. Тъкмо да тръгнем, Стойчо чичо Костов към двора посочи и весело каза:
— Бате Патилане, татко за маджуна1 тавата замаза. Само сливи чака. Днеска ще захване. И маджунско царство за нас ще настане.
— Ах, маджунец сладък! — обади се Мина. — С пръстче да си близна!
— Чакай, мари Мино! — прекъсна я Кина. — Спри, ще се опариш! Нали е горещо… Ял ли си маджунец, бате Патилане? Ама от тавата?
— И това ще стане! — кимнах дяволито. — А сега за сливи да вървим, другари, че чичо замина!
Цял ден брахме сливи. Пренасяхме вкъщи. И същата вечер в двора се събрахме, и чичо подкладе тавата с маджуна. Край огъня буен през нощта стояхме. Играхме и пяхме. Слушахме как стрина приказки разказва…
Полунощ се мина. Сън сладък обори моята дружина. Постлахме си вънка и спахме на двора.
Призори ни дигна Стойчо чичо Костов:
— Хей, ставайте, хора! Че маджунът вече мехури изпуща. Трябва да се пробва. Донесете скоро лъжици, паници!
Скочихме веднага. Припнахме към къщи. Домъкнахме скоро лъжици, паници. Грабнал беше всеки каквото намери.
А малкият Петьо тигана домъкна.
Стойчо се провикна:
— Гледайте, другари, маджунът се смъкна! Гъстичък е вече. Дайте да ви сипя! Ала умно яжте, че може да па̀ри!
Той на всички сипа с дългата бъркачка. Заблизахме дружно. После заградихме Петьо със тигана. А той вик нададе:
— Бягайте! Не давам! За мен не остана! Нали бате Стойчо на всичките даде.
— Даде, но на тебе най-много насипа! И ний ще си близнем! Нали сме другари.
— Олеле, че па̀ри!
— По-малко загребвай!
— На огън е вряло, то не е играчка!
И Стойчо пак сипва с дългата бъркачка.
Той сипва, ний ближем. И вик, и закачки. Лъжици, паници стават за играчки.
И дълго не мина, захвана да лепне моята дружина. Маджунът потече по малкия Петьо. Сякаш беше пъхан целият в тавата.
На тоз ред ни свари баба Цоцолана. Някой се провикна:
— Бягайте, другари!
Но тя Петьо зърна и на смях удари. И ний се разсмяхме. И цяла неделя все лепкави бяхме…