Преди две недели разбрах, че ще колят за Коледа Свинчо. Домъчня ми много. Цяла нощ не мигнах. За Свинчо все мислех. Как да му помогна? Как да го разтуша? Най-сетне намислих. Аз бях чувал често от съседа Крайо, че неволя тежка с вино се забравя.
На сутринта рано грабнах от долапа едно шише вино и право при Свинчо. Излях му го бързо в малкото корито и така му рекох:
— Неведнъж ти, Свинчо, си ме утешавал. Сега мой ред иде. Лоши дни те чакат. Сръбни, утеши се. Навън излез после, та поразходи се. Мене ако питаш, не се връщай вече. Забегни далече!
Послуша ме Свинчо. Хубавичко сръбна. В коритото капка винце не остави. Но затуй пък толкоз славно се прослави!
Мирен в друго време, сега Свинчо рипна, стобора прескочи и хукна навънка. Де се взе насреща чичо Тънкопретко! Свинчо го събори и той падна възнак, с краката нагоре.
Но Свинчо не спря се. Де скача — не види. Баба Цоцолана насреща му иде. Той я блъсна силно и тя се търкулна.
Но съседа Байо той най-много смая. Байо си вървеше. Позамислен беше. Отпред нещо скочи. Дорде Байо усети, Свинчо му се мушна право под нозете. На гръб го задигна и хукна със него…
Дълго Свинчо тича. Много пакост стори. Съседи се сбраха, едвам го прибраха.
Но след туй настана за мене пердаха.
Чичо Тънкопретко с дебела тояга като ме подхвана, като заналага… Видях аз без време по пладне звездите.
Та така, Смехурко. Свинчо се прослави, пък аз си изпатих.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Светкавица
Драги ми Смехурко,
Не вярвам да знаеш, как от силен удар светкавица става. Та затуй ти пиша, да ти поразправя.
Не ща да се хваля. Но ти ме познаваш. Рисувач съм славен. Един ден си рекох „Днеска ще рисувам баба Цоцолана. Но как тъй да стане, че като се гледа — да не се познае?“
Кроих, смятах, мислих. Най-подир намислих. На тънка хартия нарисувах с въглен една кукумявка. Но тъй я улучих, че щом я съгледа, кучето заджафка.
И реших да лепна мойта кукумявка под стрехата наша, та гаргите с нея по двора да плаша. Никак не се бавих. Картинката страшна на стола поставих, лепилото грабнах и почнах да мажа. Цялата картина отзад аз нацапах.
В туй време вън викна баба Цоцолана:
— Де си, Патилане?
И аз цял изтръпнах. Четката в джоб мушнах, лепилото грабнах, в долапа го пъхнах. Но мойто плашило на стола остана… Влезе натъкмена баба Цоцолана.
— Иди да ми купиш кутийка червило! — извика тя строго и седна на стола.
Аз се разтреперих. Белята готова: моето плашило се залепи здраво о роклята нова. Дано не го види! Запази ме, Боже!
Хукнах за червило. Купих и се върнах.
Баба Цоцолана бързо се приготви. На пътя излезе в премени богати. Па по гости тръгна, важно се заклати. Но смях гороломен насред пътя спря я. Мало и голямо викаше след нея:
— Баба Цоцолана пак за присмех стана!
И тя се обърна, плашилото зърна, па назад се върна люто разлютена. Рисувача кой е — веднага се сети.
— Ти сега ще видиш, Патилан проклети! — викна тя, замахна и така ме плесна, че из мойта буза светкавица блесна!
Добре, че избягах, та тя не повтори. Иначе Бог знае що щеше да стори!
Поутихна после баба Цоцолана и твой Патиланчо жив и здрав остана. Ала до днес още, щом само съгледам тежката десница, мене ми се счува, че плесница пляска. И виждам как страшно светкавица бляска.
Но аз пак съм весел, драги ми Смехурко. На цял свят разправям, за смях и за слава, как от силен удар светкавица става.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Дебеланко
Драги ми Смехурко,
Знаеш колко много мойта господарка, баба Цоцолана, е към мене вече строга и припряна. А своето куче майчински милува, все с мляко го храни, по носа целува. А то едно куче — да го не погледнеш: късо и дебело, на свойта стопанка красотата взело. Тя му вика Мими, а аз — Дебеланко. Като всеки глезльо, навред нос въвира. И веднъж случайно хапове за сила на стола намира. Без да му размисля, всичките излапва. От тая подсилка бабин Дебеланко страшно дебел стана. Стигна и задмина баба Цоцолана, легна Дебеланко — не може да мръдне. От пълнота вече едвам-едвам диша. Уплаши се много баба Цоцолана. Замаяна ходи, косата си скубе и току нарежда:
— Оле, какво стана! Бабиното Мими! Гледай, ще се пръсне! Как да му помогна? Божичко, кажи ми!
И насъбра баба врачки и знахари. Нищо не помогна. Доктори повика — и млади, и стари, ала никой помощ на Мими не даде.
Тогаз аз се сетих, че лекарство зная. Втурнах се веднага у съседа Байо.