— Слушай, чичо Байо! Бабин Дебеланко толкоз дебел стана, че от пълнотия а-а ще се пръсне! Пиявици, зная, у теб се намират. Дай ми ги с шишето, та наш Дебеланко от смърт да избавя.
— Добре си намислил, весел Патилане! — каза чичо Байо. — От това лекарство добре ще му стане.
И той ми подаде едно шише пълно с пиявици черни. Аз грабнах шишето. Припнах бързо вкъщи. Напълних веднага със вода легена и изтърсих в него моето лекарство.
Замърдаха страшно черните гадини. Но аз се не стреснах. Хващах ги безстрашно с ръце из водата и лепях ги бързо по наш Дебеланко. Коремът, краката, гърбът и главата — вредом почерняха.
За няколко дена от мойто лекарство бабин Дебеланко съвсем се оправи — слабичък и тънък като мене стана. Зарадва се много баба Цоцолана…
Но, за проклетия, моето лекарство в легена забравих. Една сутрин рано баба Цоцолана взела да си мие в легена краката. И миг не минава, крясък гороломен къщата разтресе… Баба Цоцолана, с пиявици жадни на двата си крака, към мен се понесе… Сещаш се самичък, какво ме дочака…
Та така, Смехурко. Аз добро направих, бабиния глезльо от смъртта избавих, а като отплата, баба ми наложи хубаво снагата. Но туй ми не пречи пак да съм си весел!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Патиланчово царство
Драги ми Смехурко,
Баба Цоцолана три внучета има. Нека й са живи! Те са малки още, ала пакостливи и като големи на бой търпеливи. Пред баба си само не смеят да шавнат. За най-малко нещо — все ще ги наложи. Каквото поискат, все вика: „Не може!“
Един ден тя рече:
— Слушай, Патилане! Ти си умен вече. На пазар отивам, а ти гледай тука пакост да не стане. На тебе оставям малките играчи. Ала вън на двора ти недей ги влачи. Гледай да не тичат и да не се борят. Тебе ще набия, ако пакост сторят. Аз ще се завърна скоро от пазара, и всичко в ред тука искам да заваря!
— Слушам, бабо, слушам! — аз й отговорих и след нея кротко вратата затворих.
На пазар замина баба Цоцолана. И вкъщи, Смехурко, твоят Патиланчо господар остана.
Припнаха към мене малките играчи и викнаха всички:
— Бате Патилане, да идем на двора. Недей като баба да казваш: „Не може!“ Като сме мънички, ний не сме ли хора? Я виж какво слънце грее вън на двора!
Аз не се почудих и викнах веднага:
— Аз тук сега съдя! Може, деца, може! Ще търпим юнашки, ако баба после ни добре наложи!
И без да се бавим, припнахме на двора. А там друго искат мойте славни хора:
— Бате Патилане, жив и здрав бъди ни! Кажи нали може да играйм на свини? Ти ще си свинаря, а ние — свинчета. Да си скокнем лудо с четири крачета!
Пак не се почудих и викнах веднага:
— В патиланско царство всичко, деца, може! Ще търпим юнашки, ако баба после ни добре наложи!
И станаха свинки малките играчи. Най-малкото свинче зина като гардже и почна да грачи:
— Бате Патилане, жив и здрав бъди ни! Нали сме свинчета, в локвата да скочим сега позволи ни! Кажи, нали може?
— Може, деца, може! Щом Патилан съди, както ви се иска, нека така бъде!
И в локвата кална скокнаха и трите!
Ура! Да живеят смехът и игрите.
Но на мойто царство тук краят настана. Без време се върна баба Цоцолана. Свинар и свинчета тя наред подхвана! На славното царство безславен край сложи — мене и децата хубаво наложи…
Та така, Смехурко. Мене пак ме биха. Но малките братя ме поутешиха. Боят като мина, те пак се разсмяха, при мене дойдоха, засмяно каза̀ха:
„Нищо, че ни биха, бате Патилане! Боят се забравя, смехът ще остане!“
Поздрав най-сърдечен от мен и от мойте малки патиланци!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Като никога
Драги ми Смехурко,
Ти не ще повярваш, но така е, брате. Тоз път Патиланчо нищо не изпати. Нищо не ми стори баба Цоцолана — мойта господарка лоша и припряна. Пък аз разбрах вече от какво се плаши, и сега по-мъчно тя ще ме пердаши.
Баба Цоцолана племенниче има. За него разправя, че звездите снима. Дяволин се казва. То с мене играе и всякога знае, как баба да смае.
Веднъж то намери ядките в долапа. Без да му размисля, всичките излапа. В празната кутия мишници постави, а върху капака дупчица направи. Като зърна баба празната кутия, котака подхвана — току не преби го.
— Ах, ти, котарако! — вика тя и бие. — За хубост ли само ще те храним ние! И таз сутрин толкоз връвчуни излапа, а мишките ходят и шетат в долапа!
Горкият Котанчо! Без вина пострада! Съжалих го много и на ум си рекох: „Чакай, Дяволине! Тъй няма да мине. За таз дяволия друго ти се пада!“