Баба Цоцолана в дървена кутия други ядки сипа. Знаех аз, че скоро хитър Дяволинчо и тях ще напипа. Затуй, без да знае баба Цоцолана, една жива мишка хванах от капана и пъхнах я скришом в новата кутия.
Но за проклетия, знаеш ли що стана? Минутка не мина, вън вратата хлопна и влезе засмяна баба Цоцолана. Води Дяволина.
— Ела тука, лели — кротко му говори и с ръка посегна, долапа отвори. — Вчера леля купи печенички ядки. Ах, колко са сладки!
И тя поотхлупи новата кутия… Но мишката скочи, бабата изписка, ядките захвърли, далече отскочи. Дяволин изплака. Спусна се котака, в долапа затрака. Баба Цоцолана от страх не знай де е, в пазвата си плюе и чак на кревата тича да се крие… Пък аз дотогава все мислех, Смехурко, че не може никой я уплаши. Сега една мишка туй чудо направи! Сърце патиланско не можа да трае. Смехът ме задави и аз се изкисках.
Баба Цоцолана сякаш това чака. Право от кревата рипна с двата крака и хукна към мене. Но аз не съм глупав — избягах навреме. Мушнах се в долапа под миша закрила.
Баба Цоцолана, далеч от долапа, сърдита застана, със очи ме стреля, ала да пристъпи към мене не смее. Тя ме гледа, гледа, па взе да се смее…
Ядът й отмина, и без бой се мина.
Та така, Смехурко. За чудо голямо, изпати си само баба Цоцолана, а твой Патиланчо нетупан остана.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Приятели верни
Драги ми Смехурко,
Днес ще ти разкажа за наш котаранчо. Татунчо се казва. Гърбеца му баба често попремазва. Но той, и натупан, юнак се показва. Затова сме с него приятели верни. А от вчера вече сме и неразделни. Където отида, той след мене тича. Аз сега ти пиша, а той току мърка и току наднича. До сами перото носа си завира. Да чете не знае, а сякаш разбира, че за него пиша.
Баба Цоцолана вчера рано стана. Торта с крем направи. На масата още топла я остави. Прескочи да види стрина Сладкодумка. А там като иде, с часове остава.
И ето тогава Татунчо подигна и двата си крака, тортата погледна, засука мустака и сякаш си рече: „Как сладко мирише! Но само да кусна, зная що ме чака!“
Разбрах какво мисли. Гърбеца му исках от бой да предпазя и казах:
— Татунчо, не бива! Трошица да хапнеш, баба ни пребива! Почакай мъничко. Баба поне късче все ще ми остави. Ще го дам на тебе. Сега бъди умен — пакост недей прави!
Татунчо послуша. Смъкна си краката. Примижа и тръгна бавно към вратата…
В туй време аз почнах да чистя обуща. Както бях залисан, чух, че котаранчо скочи от високо…
— Ах, Татунчо! — викнах. — Защо не послуша? Какво сега стори? Ах, какво направи тортата отгоре! Как сега ще срещнем баба Цоцолана? Не знаеш ли колко е лоша и припряна!
Татунчо се стресна. Жалостно погледна. Искаше да каже:
— Ех, какво да правя! Не изтраях, братко. Ти виждаш самичък, как мирише сладко! Ако си не взема, баба ми не дава!
Разбрах го веднага. Него така често баба го налага! И да го изкажа, тя пак ще ме бие. По-добре ще бъде горчивата чаша аз сам да изпия.
Бабината блуза бе свита на стола. Аз грабнах котака. Обвих го във нея. Така скрит да чака, докато на баба гнева поразсея.
В туй време и баба от вънка пристигна, тортата съгледа и още от прага страшна врява дигна:
— Ах, ти, Патилане! От тука щом мръдна, и пакост ще стане! На какво прилича тортата отгоре! Сега казвай бързо! Ти ли това стори?
— Бабо, аз… такова…
— На̀ ти теб такова, на̀ ти онакова!
И тя ме удари. Дигна да повтори, но назад се дръпна, очи ококори. Пред нея стоеше в широката блуза изправен котака. Не ще заради него друг да пострада! От бой се не плаши никога юнака!
Ала баба грабна чепата тояга. Добре го наложи. Но той се изкопчи и чак вън на двора с блузата избяга.
Та така, Смехурко, тоз път тъй се случи, че твой Патиланчо малко бой получи. Ала Котаранчо добре го отнесе.
Хайде, стига вече. После пак ще пиша.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Дългобрадко
Драги ми Смехурко,
Откак не съм писал, дълго време стана. На почивка ходи баба Цоцолана. Морски бани прави. Нервите й, казва, станали по-здрави, а ръцете вече — по-кротки и нежни. Не тупкат тъй често, както в дните прежни. По-рядко си патя. Затуй рядко пиша.
След морските бани баба Цоцолана тихогласна стана. Малко кряска вече. Но затуй пък други кресльо ни довлече. Един козел глупав със нея пристигна. И цялата къща на глава той дигна. Врещи и се бори. По цял ден лудува. А баба го гали и не дава никой нищо да му стори. Онзи ден мен блъсна. Мушна котарака. Разбрах аз, че козльо майстора си чака.