— В черква заминавам. Скоро ще се върна. Тия козунаци на тебе оставям. Тука в нощовите, както са завити, да ги не похващаш. Вратите затваряй! Печката подклаждай! Чу ли, Патилане!
— Слушам, бабо, слушам. Както ми поръчваш, всичко тъй ще стане.
И баба замина. Аз подкладох силно печката гореща. Цял във пот потънах, поседнах насреща. Но много не мина, и при мен довтаса весела дружина — тримата юначни малки патиланци.
Още от вратата подскачат и викат:
— Ти сам ли си тука, бате Патилане!
— И баба я няма!
— Ура! Патилански Великден ще стане!
— Я вижте! Яйцата! Боядисани вече!
— Борец ще си взема!
— И за борец искам. Ти стой по-далече!
— Ето го бореца! Кой иска да чука?
— Дай бе, дай го тука!
Но аз се намесих:
— Недейте лудува. Баба ще си дойде. Зле ще ни подхване. Недейте! Не може!
Мойте патиланци гракнаха върху ми:
— Бате Патилане, ти ли си, не си ли? Кога се научи да викаш „Не може“? Откога забрави, че на бой и глъчка ние сме корави!
На таквиз юнаци, мили ми Смехурко, що можеш направи? И аз ги оставих да чукат яйцата.
Печката подкладох. Кога се обърнах, нито един вече здрав борец не зърнах.
Но друго видяха малките играчи:
— Бате Патилане, във това корито какво е завито? Дай да го погледнем!
И дорде ги зърна, малките юнаци тестото отвиха:
— Оле, козунаци! Ах, колко са много! Бате Патилане, гледай ги — изтичат! Да ги събереме! Че най-много ние от тях ще ядеме!
Аз се поуплаших. Ако баба още малко закъснее, това тесто живо съвсем ще прелее.
— Недейте похваща! — викнах на децата. — Тук се не месете! Че не козунаци, а бой ще ядете! Аз ще се затичам, да кажа на баба. Вие тук пазете!
И тозчас се втурнах. В Черквата се вмъкнах. Настрана повиках баба Цоцолана. Казах й изплашен, какво вкъщи стана. А тя ръце дигна, за глава се хвана. Забрави къде е и викна високо:
— Превтасали, Божке! Тичай, Патилане! Отвий нощовите! Приготви тавите!
И аз се затичах. Стигнах скоро вкъщи. Отворих вратите. Спрях се като гръмнат: моите юнаци, със тесто покрити, станали самите живи козунаци. Гледат ме и викат, весели, честити:
— Бате Патилане, знаеш ли без нази що щеше да стане? Нищо в нощовите не щеше да свариш!
В таз минута влезе баба Цоцолана, цяла запъхтяна. Най-напред се смая. После ахна, викна и наред захвана — мене и децата. Добре ни натупа. Но и тя, горкана, само тесто стана!
После й премина. И ние след малко се развеселихме. Но за всеки случай яйцата строшени под масата скрихме…
Та така, Смехурко. Твоят Патиланчо поизпати множко с малките юнаци. Но пак си е весел.
Честит ти Великден! Сладки козунаци!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Изпъден
Драги ми Смехурко,
Знаеш ли що стана? Скара ми се вчера баба Цоцолана. Ех, като закряка! Ех, като завика! Крушата на двора, вярвай, затрепера като трепетлика. Събраха се хора, ала тя не спира:
— Ти, ти, Патилане! Ако ти не беше, туй голямо чудо не щеше да стане! Котаракът легнал в новата ми шапка! Ти си го разгалил! Мишките забравил! В дренченото сладко цял плъх се удавил! Твойте патиланци, дето ти ги учиш, бялата ми рокля с мастило обляли! Крушите във коша до една изяли. Тая сутрин тука ти ми ги довлече! Ти, ти, ти! Махай се! Иди си! Не те искам вече!…
Ех, мили Смехурко, сви ми се сърцето. Аз често си патя за другите, братко. Честичко ме тупат. Но след боя всичко пак си тръгва гладко. Сега не преглътнах тежките обиди.
— Ще си ида — рекох. — Нека и тя види, че и патиланец гордо сърце носи!
Тръгнах си печален. Но не щеш ли, тука друго чудо стана. И очи изблещи баба Цоцолана. След мене потегли Татунчо котака. А след него Петльо с ярка късокрака. Мойте патиланци тръгват редом с мене. Вървят и ми думат: „Бате Патилане, ние сме със тебе, каквото да стане! Сух хляб да ядеме, пак ще ни е сладко!“ Гледам и не вярвам! След мене потеглил бабин Дългобрадко. После моят Свинчо, после Патарана, че и Дебеланко, любимецът бабин, и той ме последва. Щом аз си излязох, в къщата на баба никой не остана. Не щеш ли, тогава на молба удари баба Цоцолана.
— А, бре, Патилане, мислиш ли що правиш? Тук сама-самичка как ще оставиш! Върни се, върни се! Било какво било, вече не сърди се! Аз нека си викам, ти недей ме слуша. То без вик не може. Ти нали навикна вече на гласа ми!
Гледах, мислих, гледах — баба домиля ми. Па току се върнах и наред, Смехурко, мойте изпращачи до един прегърнах!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо