И пак се прозина баба Цоцолана. Дрямка я обори. И тя неусетно очи си затвори. Ние засновахме надолу-нагоре. Две кошници пълни коприва набрахме. И край баба близо пак се заиграхме.
В туй време козелът пристигна от къщи. Врещи от далече и се люто мръщи. Сърди се, задето сме дошли без него.
Той стигна до баба. Кошниците зърна. Доде го погледнем, и двете обърна. Лицето на баба обсипа с коприва.
Дигна ръце мигом баба Цоцолана, лицето си хвана. Скочи, ахна, викна, да тропа захвана. После се затича. Тясна й се стори ширната поляна!
Козелът избяга. Ний зад храст се скрихме. После се съвзехме. Намокрихме кърпи. Втурнахме се всички:
— Бабо, на̀ студенко!
— Ето мокра кърпа. Турни на лицето!
— На ти още, бабо! Турни на ръцете!
— Олеле, лицето! Я го погледнете! Колко е червено! Колко е подуто!
Ех, че като викна баба Цоцолана:
— Червено! Подуто! Чакай да ви кажа, дяволи проклети!
И тя цапна, пухна, повтори, потрети — станахме червени и ний като нея. И никой да гъкне вече не посмея.
Като ни натупа, болката й сякаш по-търпима стана. И викна тогава баба Цоцолана:
— Кошниците двете до стрък изпразнете! Всичката коприва тука оставете!
Кошниците празни ние в ръце взехме. И назад към къщи безславно поехме. Баба Цоцолана с чадъра прикри се. Но, не щеш ли, тъкмо пред нашата порта стрина Постноядка пред нея яви се.
— Мари Цоцолано, на какво приличаш! Кажи, какво стана?
Ех, че като пламна баба Цоцолана:
— На какво приличам! Пък смейш да приказваш! Махай се оттука! Ако ще дебела като слон да стана, постна храна вече няма да похвана!…
Че така, Смехурко. Баба Цоцолана за ден и до пладне постноядка стана. И по този случай позачерви малко черните ни кожи. Но без туй не може. Де щяхме да помним, че лекари бяхме… Така или инак, но пак се насмяхме.
Поздрав най-сърдечен от мен и от мойте славни патиланци!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Охлюви
Драги ми Смехурко,
Баба Цоцолана охлюви донесе и викна от прага:
— Патилане, де си! Тенджера дай скоро! Ама по-дълбока! Да захлупим в нея тая жива стока! Утре ще ги сготвя. С охлюви и винце първи май се среща, за сила и здраве. За неща такива баба ти се сеща. Знае що да прави!
Тенджера донесох и на баба рекох:
— На̀, бабо. Ето и захлупка. Но щом ги захлупиш, остави им барем една малка дупка. Светлинка да влиза. Че нали и те са животинки божи!
— Ти не знайш! Не може! Дяволи рогати са тез животини. Тъй да ги оставиш, час няма да мине, ще плъзнат из къщи — три дни ще ги сбираш! Ти навред се месиш, но малко разбираш!
В туй време дойдоха мойте патиланци. Лудо закрещяха:
— Я! Охлюви! Аха-а!
— Бабо, да си жива!
— Де ги взе такива?
— Колко са големи!
— Дай да ги пасеме! Пак ще ти ги върнем живи-здрави вкъщи.
Баба се намръщи:
— Я си поснишете малко гласовете! Я си приберете до един ръцете! Нали знаете, че врява никак не понасям. Бой не си просете! Охлювите вътре ще стоят при мене. Аз ще дремна малко. Вие вън играйте, ала не крещете!
Както баба рече, така и направи. Охлювите вътре с тенджерата внесе. Добре ги захлупи. Досами леглото долу ги постави. Нещо поизмърка. Прозина се, легна и силно захърка.
Вън се заиграха мойте патиланци. Аз на пръсти влязох в бабината стая. Как така ще трая! Тя си хърка сладко, а тез животинки натикала в мрака! И аз поотместих мъничко капака. Па тихо на пръсти излязох на двора и там се улисах с мойте славни хора.
Колко сме играли, не мога ти каза. Но по едно време вик страшен нададе баба Цоцолана:
„Олеле, умирам! Тичай, Патилане! Тичай, че душичка в мене не остана!“
Аз се втурнах вътре да видя що стана. Баба Цоцолана с охлюви покрита! И ръце размахва, и вика, и рита: „Помощ, Патилане! Помощ, бабин сине! Много се уплаших. Няма да ми мине! Изхвърли навънка тез страшни гадини!“
— Успокой се, бабо! Елате, момчета!
Мойте патиланци тозчас дотърчаха. Охлювите сбраха, цял ден с тях играха и много се смяха.
Скоро се привдигна баба Цоцолана, ала оттогава охлюв не похвана.
Нека се запомни, драги ми Смехурко, че по тоя случай твоят Патиланчо нетупан остана.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Патиланска мода
Драги ми Смехурко,
Да ти се похваля. Нов занаят зная, със машинка стрижа. Никак се не мая. Докато си баба шапката премери, аз остригах мойте славни патиланци и черното яре на съседа Байо. Ти ще се почудиш, как съм се научил и, главно, машинка отде съм получил. Свидливичка пада баба Цоцолана. Тя веднъж ми рече: „Ти няма да ходиш в бръснарница вече, бръснар да те стриже! Много скъпо струва. Машинка ще купя. Аз бръснар ще стана.“ — И каквото каза, тозчас го направи баба Цоцолана. Тя мене острига. А мойта ръчица, щом машинка хвана, неостриган косъм нийде не остана.