Един път дойдоха бабините внучки, Гана, Дана, Мика. Те и трите бяха с плетени косички.
Най-малката още от прага завика:
— Бабо, бабо, знайш ли? Ще станем момчета! Днес ще ни острижат. Ще идем и трите.
— Къде? — пита баба.
— При бръснаря Яне.
— Туй няма да стане! Къде ще вървите? На наш’та машинка трябва да извадим по-скоро парите! Почвай, Патилане!
— Не, не щем! Не може!
— Нас ще ни острижат „а ла гарсон“, бабо. Патилан не знае! (а ла гарсон значи, драги ми Смехурко, когато бръснарят някое момиче кат’ момче залиже).
Но баба им викна:
— Вие какво знайте? От бръснар по-харно мой Патилан стриже! Хайде, Патилане!
И дорде усетят бабините внучки, до кожа им смъкнах меките косички. Патиланци същи и трите направих. Те една на друга взеха да се смеят. Пък аз се изпъчих и гордо добавих:
— Тъй, а, патиланки? Патилан не знае! „А ла гарсон“ що е при моята мода! Отсега нататък тя света ще смае! Навред ще се пръсне и вечно ще трае! Моми, момци, булки — всичките ще казват: „Я ме острижете а ла Патиланчо!“ И моето име вред ще се прослави!
— Стига, Патилане! Стига с твойта мода, че смях ни задави!
Не се мина дълго, друго чудо стана. Ти нали си знаеш баба Цоцолана? За младост и хубост душата си дава. Веднъж, без да искам, чух я да си казва: „С рязана косица човек по-млад става. Аз ще си я рязна, ала тая пуста съседка омразна, дето не помине, там няма да каже. Па нека си казва. Днес стригани ходят и по-стари даже. Но все пак не смея. Ех, да има някой, както съм заспала, тъй да ми я резне! Нека да се чуди, който ще тогава!“
„Става, бабо става“ — аз на ум си казах и още следобед своето изкуство пред баба показах.
Легна да подреме баба Цоцолана. Със коса си легна, а без коса стана. Ала не посмея майстор Патиланчо свойта нова мода точно да приложи, защото си зная, драги ми Смехурко, баба Цоцолана как ще ме наложи. И аз я подстригах ни тъй, нито инак. Казано купешко, а ла таралежко.
Но доволна беше баба Цоцолана, че както кроеше, тъкмо така стана.
Хайде стига вече. Поздрав най-сърдечен от мен и от мойте славни патиланки!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Болен
Драги ми Смехурко,
Болен бях. Оздравях. И сега ти пиша, какво си претеглих от новата болест.
Аз откак се помня, много съм лудувал, много съм си патил, но досега нивга не бях боледувал. Не знаех, о, братко, че здравето било тъй мило и сладко.
Съвсем ненадейно тая пуста болест на легло ме сложи. Уплаши се много баба Цоцолана.
— Инфлуенца, Боже! Оле, Патилане! Стана тя що стана! И мене ще хване! Че какво ще правим, ако легнем двама!
— Не плаши се, бабо! Моята дружина не ще ни остави.
И много не мина, при мене пристигна патиланчо Данчо. Щом ме зърна, викна:
— Бате Патилане, какво чудо стана? Сред бял ден си легнал! И защо тъй гледа баба Цоцолана? Какво страшно има?
— Нищо, Данчо, нищо. Тая нова болест и мене събори.
Данчо отговори:
— Новата ли болест? Недей се страхува! Ще доведа татко. Той нали е доктор, лесно я лекува.
И Данчо изскочи. След малко пристигна Данчовият татко. Щом влезе, и рече:
— Де го да го видя тоя Патиланчо — прочутият бате на нашия Данчо.
И той ме прегледа, лекарства написа и на баба рече:
— Нищо страшно няма. По три жълти праха всеки ден ще взема. Ще прави гаргара. И в носа му капки начесто ще капваш. Па и ти си капвай и прави гаргара, за да се предпазиш, макар да си стара. Но най-важно, гледай строго да го пазиш — три дни да не става. И цяла неделя навън да не мърда. С никакви другари да не поиграва. Че таз нова болест лесно се предава.
Това като рече, вярвай ми, Смехурко, сякаш с остро ножче на две ме пресече. Да лежа три дена и цяла неделя другар да не видя! Кажи ми, как може сърце патиланско това да изтрае!
Но докторът никак не иска да знае! Спокойно излезе.
Лекарствата купи баба Цоцолана. И моята мъка отсега настана. Прахове горчиви, капки и гаргари и далеч от мили и верни другари!…
Но моят Татунчо, котаракът славен, утеха ми беше. Мъркаше ми сладко, до мене седеше. Бабин Дебеланко, и той ме тешеше. Гледаше ме жално, тихичко скимтеше. Искаше да каже:
— Не си ти за болест, весел Патилане. Ти скоро ще станеш, и твоето царство тук пак ще настане.