И баба към мене много добра беше. С моите лекарства и тя се цереше.
Една сутрин рано тя сам ме остави. Погледнах котака, после Дебеланко и на ум си рекох:
„Ще им дам лекарства, и новата болест няма да ги хване. Те поне да ходят весели и здрави. Баба Цоцолана нали така прави?“
Налях им в устата по малко гаргара и в носа им капнах от лютите капки. Те прихнаха лудо, скочиха веднага, блъснаха се в стола, лампата свалиха. Баба се притече. Те се не смириха. Тя с поглед ме стрелна и строго ми рече:
— Слушай, Патилане! Да не беше болен, знаеш що те чака! Но и то ще стане, като оздравееш. Съвсем друга песен тогаз ще запея!
Мина ден и други. Аз се попривдигнах. Но вън не излизах. Мойте патиланци всеки ден редовно от двора крещяха:
— Бате Патилане, кога ще излезеш, та в нашто царство радост да настане?
Един ден набързо прозорец отворих и викнах високо:
— Патиланци верни, скоро ще се срещнем. Но вий се пазете! Аз като изляза, други да не легне! Като баба всички до един сторете! Преди да сте болни, лекарства вземете! Сега за лъжици чорбени идете! Аз ще ви налея на всички гаргара, а вий си капнете от моите капки сами в носовете!
И хукна веднага моята дружина. С лъжици се върна. Налях им гаргара. Капките им дадох. Доде се обърна, баба Цоцолана здраво ме прегърна, па ме поналожи и сърдито рече:
— Ти да не си мислиш, че ще се размине! Не си болен вече. Така ли се, щурчо, лекарство разлива!
Пламна ми сърцето и викнах зарадван:
— Бабо, да си жива! Никога тъй сладко ти не си ме била!
И аз се изкопчих, вън весел изскочих и викнах юнашки:
— Да се веселиме! Здравейте другари! Не съм вече болен! Тупаничка здрава баба ми удари!
— Ура! Жив бъди ни, бате Патилане! Капнахме си капки! Сега няма нивга болест да ни хване!
И кихаха дружно малките нослета, и далеч избяга болестта проклета. Пази се от нея, драги ми Смехурко!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Заговезни
Драги ми Смехурко,
Ето че дойдоха Заговезни Сирни. Как можем на тоя ден да стоим мирни?
Баба Цоцолана на черква замина. И тозчас аз свиках моята дружина.
— Патиланци! — рекох. — Мало и голямо днес се преоблича. Днес маски се слагат, и всеки си става кой какво обича. Трябва ли и ние назад да останем? И ний трябва с нещо днес да се прославим. Баба Цоцолана искам да представим. Ала всичко бързо трябва да направим. Преди да се върне, ний да сме готови. Тогава да става каквото ще стане!
— Ах, как го измисли, бате Патилане! Смях голям ще падне! Казвай, казвай скоро кой какво ще прави!
Аз си бях намислил всичко от по-рано, та бързо нареждах:
— Ела тука, Гано! Във тия долапи са събрани всички бабини чорапи. Нахлувай от края: вълнени, памучни, черни, сиви, бели, та колкото може и твоите крака да станат дебели. После ще обуеш новите пантофи с златните чапрази, дето за Великден баба си ги пази. Ще седнеш на стола и ще се облегнеш, кръстом като баба крака ще протегнеш. На стола ще стъпи патилана Дана. Тя ще бъде съща баба Цоцолана. Синята й шапка на глава ще сложи, бузи ще надуе и гуша ще спусне, доколкото може. С наметката нова ще наметнем двете: и Гана, и Дана. И ето готова баба Цоцолана!
— А нас де оставяш, бате Патиланчо? — се намеси Данчо.
— Под дрехата всички, край Гана и Дана, ний ще се изправим. Така по-достойно баба ще представим!
— Ами що ще правим, бате Патилане, ако се разсърди баба Цоцолана? — обади се Дана.
— Туй няма да стане. Нали за това си, Дано, най-отгоре. Тя като се види така младолика, ще грейне от радост, та няма да вика. И нищичко лошо няма да ни стори. Пък и най-подире не ни е първица — и на заговезни нека ни помилва нейната ръчица. Що има да стане, нека да си става. А сега да почнем, че време минава!
Както бях намислил, тъкмо така стана. Нагласихме Гана. Покачихме Дана. С бабина наметка и двете завихме. Па при тях се скрихме.
Ето я — пристига баба Цоцолана. Под новата шапка наду бузи Дана. Хлопна се вратата. Заудряха силно на всички сърцата. Аз с пръст поразтворих новата наметка — по-добре да гледам, какво ще направи баба Цоцолана. Най-напред се стресна. Смаяна остана. После се усмихна. Но изведнъж Дана в смях нечуван прихна. И нашата нова баба Цоцолана с седем гърла викна — от смях се люлее. Истинската баба и тя с глас се смее. Но когато зърна новите пантофки с златните чапрази, дето за Великден само си ги пази, много се ядоса. Без да ще замахна, Дана да цапардоса. Тя скочи от стола. Другите повлече. Наметката скъса. И трябваше всички да бягаме вече… Но на заговезни всичко се прощава. А пък и на баба лесно й минава. Аз свиках отново моята дружина и шепнешком рекох: