Баба взе тавата и сама замина на близката фурна да занесе млина. И зашепна Данчо пред вярна дружина:
— Патиланци славни! Такъв славен случай рядко ще ни падне! Гората без друго трябва да получим. Сега ще ви кажа какво ще направим и как ще сполучим. Ще седнем таз вечер всички на софрата! Но всеки да има пипер във ръката. И скришом от баба в носа ще си сложи…
— Оле, тъй ще може! — прекъсна го Гана. — Добре, че се сети!
— Работата стана! — поде пак реч Данчо. — Вие си мълчете! Гората е наша. Патиланско царство там ще си направим. Онуй, що ви рекох, добре пригответе!… Ти какво ще кажеш, бате Патилане?
— Както си намислил, нека така стане!
Вечерта, щом мръкна, сложиха софрата. Прикадиха млина. За вечеря седна моята дружина. И най-напред Данчо си дигна ръката, смръкна и закиха. Другите след него. Кихавица страшна пред баба избухна. И тя се досети, суровачка грабна, почна по ръцете… Суровака всички за Нова година. Но след туй пак сладко ядохме от млина. Не можахме само да спрем носовете. Те се разлютиха, та и сега моят все още си киха.
Наздраве, Смехурко! Да живееш дълги, честити години! Но никога, братко, към смеха сърцето да не ти изстине!
От всички играчи поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Радио
Драги ми Смехурко,
Нали знаеш вече радио какво е? Една чудесия: аз си пея тука, ти ме слушаш ясно мнооого отдалече.
Баба Цоцолана една сутрин рече:
— Слушай, Патилане! Баба ти не иска назад да остане. За радио днеска всякъде разправят. Където отидеш, радио ще видиш. И съседка Недка вече си постави. Всяка вечер дава с радио забави. И аз днеска-утре мисля да поставя. Но скъпичко струва.
През ума ми мина една лудория.
— Таз работа, бабо, на мен остави я! Радио щом искаш, аз ще ти направя. Довечера още ще дадем забава. Ти гостите свикай, а всичкото друго остави на мене.
— Добре, ала гледай да не ме посрамиш!
— Какво думаш? Аз ли? Аз да те посрамя! Радио такова аз ще ти поставя, че светът ще смая и теб ще прославя.
Баба Цоцолана на гости замина. Аз свиках веднага моята дружина. Разказах им бързо що мисля да правя.
— Слушай, Данчо! — рекох. — Радио от скоро вий имате вкъщи. Вашето сандъче ще донесеш тука. Аз ще го поставя във гостната стая. И ще го нагласям, доколкото зная. А вие отдолу, под масата скрити, ще станете всички певци именити. Тънко и високо, дебело и ниско — всеки по реда си ще пее и писка. Аз ще ви упътвам. Ще слушате мене. Но за това трябва дълго упражнение. Да не губим време! Всеки свойта песен добре да научи. И в делото славно ние ще сполучим.
Вечерта се върна баба Цоцолана. През туй време вече моята дружина на радио стана. Баба ми щом влезе, съгледа сандъка. И радост й бликна веднага в душата. Докато я видя, събра махалата.
Забавата почна. Винтовете бутнах и викнах високо:
— Най-напред ще чуйте певец Данчинело. В Италия пее.
И Данчо започна ниско и дебело.
— Неясно е — рекох, — но ще се оправи. Времето е лошо, та затуй тъй прави.
Данчо позасили и после прекъсна. Побутнах пак винта:
— Тоя певец свършва. Хванали сме края. Сега пък ще чуйте Панчостон тенора. В Лондон концерт дава.
И писклив глас Панчо този миг надава. Дълго не минава, пак завъртам винта.
— Сега ще подиря френската столѝца. Там пее Ганини, прочута певица!
И Гана захвана, под масата свряна. Тя викна високо. Разля глас широко. На всички хареса.
Тъй вървеше гладко. Ала Дебеланко, бабиното куче, изведнъж залая: ау, ау, ау! Под масата свря се и съвсем без време ускори то края.
Вик и смях настана.
Почнахме отново. Изкарахме всичко, що беше готово. Радиото живо добра цена хвана. Махалата сбрана доволна остана. И не ни се кара баба Цоцолана.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо