— И как това става, сега ще представя! Патиланци верни, мишите кутии скоро отхлупете! Мишките пуснете! В гонитба юнашка котките хвърлете! А вий ги следете, слушатели драги! И не се плашете! Никаква опасност няма да ви слети!
И рипнаха плахо малките гадини.
— Дръжте, котараци!
— Оле, мишки, мишки! Данчо, избави ни!
— Майчице, що стана! — нададе вик страшен баба Цоцолана. — Бягайте навънка! Кой ще ни опази!
— Ох, умирам, Боже! По гърба ми лази!
— Ей, бабо, пази се, в пазвата ти скри се! Скоро изхвърли я!
Вик и олелия. Смях на поразия. И сред смеха викнах:
— Слушатели драги, моля, без страх! Моля! И без докачение. Тъкмо туй се казва нагледно учение. Нехваната мишка вече не остана!
Но отвън извика баба Цоцолана:
— Ах, вий, патиланци, стана тя, що стана! Новата ми рокля цялата съдрана.
Хайде стига вече, драги ми Смехурко!
После пак ще пиша.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Помагачка
Драги ми Смехурко,
Дълго време стана, как не съм ти писал. Ще прощаваш, братко. Зиме дните къси преминават сладко в игра и забава, та затуй писмата по-назад остават. Па и ти, улисан в шейни и пързалки, по-малко се смееш с наши лудории големи и малки.
Все пак ще ти пиша, за да не отвикна.
Оня ден пред мене патилана Дана недоволна викна:
— Данчо, тъй не бива! Нашето учение в студа не отива. Дебел сняг навънка земята покрива. Кои свестни хора на урок ще дойдат отвънка на двора? Нашето учение, всякъде прочуто, трябва да се дава вече на закрито!
Аз кротко отвърнах:
— Зная, Дано, зная. Но отгде да вземем на закрито стая?
— В училище става.
— Става, но бай Гого май не позволява. Ще каже: „Не може. Ще прашите много. Ще трябва да чистя и дене, и ноще!“. И на всички стаи ще удари ключа.
Дана се замисли. Аз скочих и викнах:
— Намислих, намислих! Вярвам, ще сполуча!
Разказах на Дана какво ще направя. Грейна й лицето и викна засмяна:
— Става, Данчо, става! Най-много след два дни в нашите ръчички стаята ще падне!
Това беше в сряда. В четвъртък следобед, подир часовете, дружината свиках.
— След мене вървете!
Спряхме се пред Гога:
— Почакай, бай Гого! Поспри, недей мете! Чуй що ще ти кажа. За полвин час само тука всички стаи аз мога измете с една майстория. Ала дай ми дума, честно изпълни я, че след часовете ще ни пущаш тука, ще ни даваш стая за наш’та наука.
Бай Гого отвърна:
— Прието. Ха почвай — да видя каква е тая дяволия. Но ако излезе нещо шмекерия, всички ви ще бия! Да няма докачка!
Бях донесъл вече вън прахосмукачка. Имаме си вкъщи. Аз съм ти разказвал, драги ми Смехурко, за таз чудесия. С колела, машина. Върви с електрика. Де що прах намери, в една торба тика. Като ламя смуче.
Моята смукачка нагласих веднага. Бабин Дебеланко се качи отгоре и погледна гордо. Искаше да каже:
— Ей, дружина драга! Тез неща разбирам, макар да съм куче!
Гледайте, другари! Гледай, бае Гого!
И да се начуди бай Гого не свари, смукачката глътна всички прахоляци — и нови, и стари.
— Тая ламя страшна какво де намери, в търбуха си тика! — Бай Гого извика. — Жив бях туй да видя. И на оня свят чак има да се чудя! Живички и здрави да сте ми, момчета! Сбирайте се тука! С очите си видях що може да прави вашата наука!
— Ура! Да живее славната смукачка!
— Да живей бай Гого!
— Ура! Да живее нашата наука!
И смяхме се много, драги ми Смехурко.
Ще прекъсна тука. После пак ще пиша.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Първи урок на закрито
Драги ми Смехурко,
Както бях ти писал, нашият бай Гого, школският прислужник, патиланец стана. Лесно се придума да ни дава място за зимни уроци в училищна стая. Сега ще разкажа как почна и мина урокът ни първи, даден на закрито.
Един ден аз свиках моята дружина.
— Патиланци верни! — викнах шеговито. — Ние сме юнаци със сърца безстрашни. Поне за такива хората ни знаят. В сметката не влизат страхове домашни. Нека да покажем нагледно пред всички как трябва да свикват малки и големи да бъдат юначни. В училище утре ще обясня с думи какво нещо значи патиланска храброст. И посред урока ще се вмъкне мечка… Ще скочи, ще ревне… И тогаз ще видим храбростта на всички колко пари струва…
— Патиланчо Данчо, стига се шегува! — обади се Дана. — За какво ни имаш? Да не си завъдил цял обор със мечки, та щом ти потрябват, оттам да си взимаш?
— Не сърди се, Дано! Ако нямам мечки, имам меча кожа, що постилат вкъщи. Патиланча Ганча във нея ще сложа. Цял ще го покрия. После той си знае: ще рипне, ще ревне като медун същи! Ще видим тогава срещу тоз звяр страшен кой ще да утрае.