Когато погледнах, всички ученици изцапани бяха, ала всички дружно от сърце крещяха:
— Жив и здрав бъди ни, Патиланчо Данчо, че навръх Великден ти развесели ни!
Честит ти Великден и на теб, Смехурко!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
За свободата
Драги ми Смехурко,
В събота следобед вредом разгласихме: „Свободен е всеки, който пожелае, утре предиобед, на света неделя, на урок да дойде горе в планината. Патиланчо Данчо ще държи беседа върху свободата. Защо я обичат всички патиланци. С каква чудна сила изпълня сърцата. И как тя подхранва смеха и играта.“
На сутринта рано патилана Мика у дома пристигна и почна да вика:
— Ставай, Данчо, ставай! Път дълъг ни чака! Ставай и се стягай! Пък аз заминавам другите да дигна.
— Никого не дигай! Свободни са всички. Кой когато иска, тогава да става. Кой кога желае, тогава да тръгне. Ти недей забравя, че за свободата днеска ще предавам. И мене свободен, моля, остави ме! Аз зная самичък кога да си стана и какво да правя.
— Остави и мене свободна тогава! — отговори Мика. — И аз ще си правя каквото желая. Моите сънливци нека да разбудя. Иначе свободно цял ден ще си хъркат.
И Мика замина. Скоро на крак дигна цялата дружина. Дружината вдигна близки и познати. А тия без мъка повлякоха с песни мало и голямо, бедни и богати. Кажи-речи, никой в града не остана. Начело вървеше баба Цоцолана. На май красотите искаше да сети и да ни изпита малко умовете колко пари чинят горе в планината и какво ще кажа аз за свободата.
Вървяхме, вървяхме из гора зелена. Сред поляна спряхме.
На една могилка Панчо се покачи, като малко гардже започна да грачи:
— Чуйте, патиланци, малки и големи, тука ще се спреме! Тука бате Данчо урок ще предава. От негово име аз ви съобщавам, че понеже днеска той за свободата ще да ви говори, всеки е свободен, ако ще, да слуша, ако ще, да пее, ако ще, да дреме, ако ще, най-после, дето се е рекло, с мечка да се бори. Това на урока няма да му пречи.
А през това време на дърво високо аз качих се вече. На кичест клон стъпих и речта ми волно и леко потече:
— Патиланци верни, малки и големи, днес е тъкмо време ей на това място един велик въпрос да си зададеме: живеем ли ние, както Бог желае? Както си живеят неговите птички? Както растат волно цветя и тревички! Тъй както безгрижно щурчето си пее. Тъй както свободно вятърът си вее? Сърцето си нека всеки да запита! И всеки ще сети съдбата ни колко би била честита, ако свободата като златно слънце всеки миг ни свети. Какви неща славни биха сътворили тогаз умовете…
И аз се увлякох. И както говорех, някак ми се стори, че край мене литна златокрила птица, лъхна ме с крилата и бодро извика: „Аз съм свободата. Да литнем, о, Данчо, горе в небесата!“.
Усетих как хвъркам, ала тоз миг кацнах долу на земята и болка ужасна ми стисна краката!
— Ах, Данчо, що стори! — Баба Цоцолана над мен заговори. — Как тъй се изщъпна, та падна отгоре! Дано не ти стане нищо на краката.
— Не плаши се, бабо! — отвърнах аз бодро. — Сладки са теглата зарад свободата. И най-тежки болки лекичко минават. А сега да викнем дружно сред гората: „Ура! Да пребъде вечно свободата! Ура! Да живеят смехът и играта!“.
Цялата дружина тоя вик подхвана. На ръце ме дигна, в града ме занесе. И нашата слава още по-далече вече се разнесе.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Патиланско четене
Драги ми Смехурко,
Патиланчо Ганчо онзиден ми рече:
— Знаеш ли що, Данчо? Изложба на книги уредихме вече. И тя ни прослави. Сега друго нещо трябва да направим.
— Какво друго нещо?
— Да построим сцена у вас вън, на двора. Да съберем хора — малки и големи — и от наш’те книги да им прочетеме. Нека всеки чуе, нека всеки сети какво златно сърце в душите ни свети и какво ни раждат днеска умовете.
— Ганчо, жив бъди ми! — рекох аз възрадван. — Четене и ние ще си уредиме, както правят често големи писачи. Нека всеки знае какви творби пишат весели играчи. Но да не се маем. Иди свикай скоро цялата дружина!
И Ганчо замина.
Скоро се събрахме.
— Патиланци верни — подхванах аз живо, — Ганчо ви е казал за какво ви свиквам. С него се разбрахме. Ще направим сцена у дома на двора. От нашите книги ще четеме всички пред събрани хора. Аз първи ще кажа встъпително слово. А след мене вие ще им прочетете кой каквото има четиво готово. Ти ще четеш, Гано, от твоята книга „Патилански песни“! Ти, Дано, от твоя „Дневник“ патилански! Ти ще четеш, Ганчо, разкази чудесни! Ти, Панчо, от твоята книга смехотворна! Най-после и Мика от своя „Смях“ нещо ще изчурулика. Цели седем деня ще правим безспирно дълго упражнение и навръх Гергьовден ще дадеме наш’то славно представление!