— Добре думаш, Данчо — обади се Дана. — Ала според мене не всички умеем да четем пред хора. Да се не посрамим?
Ганчо ме превари — даде отговора:
— Дума да не става! Който не умее, ний ще го научим. Тая майстория ний с Данча владеем. Патиланец верен вярва в своите сили. С труд и постоянство кой не е сполучил?
— Право казваш, Ганчо! — обади се Гана. — Четенето, мисля, по-лесно ще стане, но сцената трябва днеска да захванем. Да не губим време, че тя много мъка и труд ще отнеме.
Панчо я пресече:
— За туй недей мисли! От това по-лесно нещо, Ганке, няма. Сцената я имам у дома готова. Новата палатка от къщи ще взема. Ще попитам татка. Тя отпред си има готова завеса.
— Жив бъди ни, Панчо! — зарадван извиках. — Как добре се сещаш!
Тогаз се намеси патилана Мика:
— Аз пък вън на входа гостите ще срещам. Ще давам билети. Пари ще събирам.
— Не, с пари не става! — намеси се Ганчо. — Нашето изкуство даром се раздава.
— Със пари не става — обади се Дана, — но със яйца може. По яйце варено всеки ще ни дава. Нашата дружина на бедни играчи ще си ги раздава.
— Прието! Прието! Ще излезе чудо нашата забава!
Аз рекох тогава:
— Сега си идете! Вкъщи четивата добре пригответе! И на упражнение утре се явете!
Сутринта отново ние се събрахме. Четенето доста поупражнихме. Работата здраво ние подловихме. И срещу Гергьовден всичко пригласихме. Навред разгласихме.
И навръх Гергьовден, в три часа следобед, четенето почна.
Аз първи излязох и така захванах:
Слушатели драги, благодарим много, че ни посетихте! Вие ще ни чуйте. Ще ни разберете. При нас умовете ще си просветите. При нас и душите ще си разведрите. И не е за чудо в нашата дружина да се наредите. Че сърца ни тупкат радостно в гърдите. Че при нас зоват ви смехът и игрите. Те ще ви направят весели, честити!
След мене излезе патилана Гана. С глас звучен и ясен да чете захвана:
Гана поклон стори. Вик и одобрение: „Нека се повтори! Нека се повтори!“. Гана пак зачете. И когато свърши и стихнаха бавно в двора гласовете, появи се Дана. Тя книга разтвори и бавно зачете:
„За чудо голямо аз дневник си пиша. В моя чуден дневник, каквото днес драсна, утре го избриша. Затова във него много неща нема. Аз съм патиланка. Звездите не снемам. Ала от игрите и от смеховете със две шепи вземам. Затуй моят дневник с три думи е писан: «смях, игра и радост». Слушатели драги, добре запомнете! Игра, смях и радост — те на света носят вечна светла младост!“
Дана поклон стори. И пак одобрение. Пак „да се повтори!“. А когато Ганчо почна да говори (тоя велик майстор без книга четеше) — такваз радост бликна на всички в сърцата, че смехът безспирно като гръм ечеше. И всичките старци — и болни, и хроми — сбра от махалата.
С патиланча Панча също се повтори. И той чудесии нечакани стори. Но малката Мика, що чете накрая, малки и големи слушатели смая. Хитро се престори, че уж се смущава. Дори се засече. Всички се разсмяха. Тогава тя рече:
— Слушатели драги, не се смейте вече. Засечката мина. Чуйте що ще каже малкото човече. Това не го знае и наш’та дружина. Докато ей тука другите четяха, аз вънка раздадох до едно яйцата, що бяхме събрали. Чукаха се вънка, ядоха децата. На играчи гладни кой какво ще стори! Затуй, драги гости, четенето утре пак ще се повтори. Моля, пак елате! Яйца донесете!
И то се повтори, драги ми Смехурко. Дори се потрети.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Излет
Драги ми Смехурко,
Никак не видяхме как април измина. Майско слънце грейна. И заскача лудо моята дружина:
— На излет, на излет горе в планината! Че там са по-сладки смехът и играта!
Баба Цоцолана тоя зов подхвана и рече засмяна:
— Права дума думат моите юнаци. Сред планински въздух, сред китни дъбрави и стройни букаци човек подмладява. Затуй още утре, излет ще направим. Пригответе всички спортните премени! Утре заран рано елате при мене! Ядене ще вземем и път ще поемем къмто планината.