Така бог разкриваше предаността си към него. Но и Евтимий също така изтъкваше хубаво казаното от бога: „Който вярва в мене, ще върши делата, които аз върша.“
Поради този случай благочестието придоби по-голяма смелост. Навсякъде се разказваше за станалото, а любовта към пастира растеше. И казаното в книгата на Йов от рабите му: „Кой ще ни даде плътта му, за да се наситим?“ — било, за да се види изпълнено върху целия народ, защото никой не се задоволяваше само с желанието да се насити със словата на отеца и да го види, ако не го поканеше и в своя дом. При посещението му всички в дома приемаха благословение. Отрупван с молби, той ги изслушваше и по случай на посещението насаждаше в душите им всякакви добродетели. От телесни той ги превръщаше в духовни, а от земни — на небесни и им даваше в заем думите на евангелския Закхей: „Господи, ето, половината от имота си давам на сиромаси и ако някого съм обидил чрез надвземане, четворно ще го върна.“ Той похваляваше и усърдието им и ги утвърждаваше с благословението си: „Днес е спасението на този дом.“
От добродетелта му се привличаха отдалеко не само множество люде от българска народност, които той считаше за свои по апостолски жребий, но и всички на север — до океана, а на запад — до Илирик. И само ако го видеха, смятаха това за голяма придобивка; а ако ли пък се удостояваха и да го чуят, мислеха това за явно спасение. А когато узнаеше за тяхното усърдие, Христовият подражател ги поникваше при себе си и до насита ги напояваше с питието на благочестието. По този начин той ставаше на тях учител по благочестието, а пък те — на своите отечества.
А кой народ, който е сроден с българите по език, не възприе неговите писания, неговите наставления, неговите трудове и потове? Вместо да си служи с нозе, за да ходи да проповядва евангелските истини, той си служеше с ръка, а вместо с апостолски мрежи — с перото. С него той извличаше из дълбочината на невежеството спасяемите.
А понеже той като апостолите проповядва, поучава и заведе при бога всесъвършени люде, затова подобаваше и те да се подхвърлят всеки ден на гонения, на скръб и на смърт, та с небесната си слава да не изостане той, който във всичко е бил подобен на тях. Но понеже с апостолите са съгласни пророците, затова той се уподоби в случая с нещастията си и на тях. а най-много на онзи велик Йеремия, който бил осветен още в майчината си утроба.
Варварският цар [Баязид], който се беше възгордял с победите си и със завладяването на много народи, реши — доброненавистникът! — да разори града Търново, понеже бил слушал, че той е много голям, красив и укрепен със стени; че местоположението му е такова, че мъчно би бил завладян, защото освен със стени достатъчно е защитен природно, а освен това — че има големи богатства и многобройно население и че е прочут както с църковните, така и с царските сгради. Затова, като повдигна всички източни войски, начевайки от персийските земи, Ликоания и Азия, премина Дарданелите. И след като намери всички западни войски събрани, както беше заповядал — за да надмине с тях не само Дария, царя на персите и на мидийците, но дори и Александра Македонски, — неочаквано нападна града. Той го обсади отвсякъде с войска, а не само откъм една или две страни. И голямо пространство заеха свирепите! Варваринът се лютеше и заплашваше. Той обещаваше, че с огън ще изгори жителите, на късове ще ги насече и на друга мъчителна смърт ще ги предаде, ако така продължават да се съпротивляват. И постигна той целта си, но не чрез силата си, а защото божията воля допусна.
И веднага йереят Евтимий биде изгонен из църквата, а нея заеха творците на безсрамието. Кивотът на завета изпадна в ръцете на другородците; светинята на светините стана подвластна на асирийците и което е най-важно, светинята те предложиха на кучетата!
Що налагаше — кажи ми! — да страда светителят тогава, като гледа с очите си, за което не би могъл дори да слуша? Ако Давид, който беше цар, но не и свещеник, толкова е страдал, та казвал: „Жалостта на твоя дом ме изяде“ и „Позорът на тия, които те позорят, пада върху мене“ — то не се ли измъчваше още повече йереят, чиито трудове и усилия явно се тъпчеха? Що прочее направи? Нима се опечали повече, отколкото трябваше? Нима се изплаши? Нима се отдаде на малодушие или на леност? Нима избяга, когато видя как стадото му се пилее? Нима произнесе лека или тежка дума, недостойна за неговото любомъдрие? — Съвсем не! Той дори се яви пред царя, успокои неговата алчност за кръв, а страшното намерение на варварина превърна в благосклонно държане, както някога пророк Даниил укроти лъвовете в ямата и тримата момци — пламъка в пещта. Защото и варварската свирепост обикновено се срамува от добродетелта на такива мъже!