Честната и прославена от ангелите смърт на тези е достатъчна, за да се тури край на похвалите за Евтимий, както и да не се изискват повече думи за историята на неговите подвизи.
А след това и той, възхитен от избитите воини, смело застана пред мъчителя, без да се изплаши духом, без да се промени от страх. Със спокойствието на лицето си издаваше благодатта на духа, който пребиваваше у него. А когато му съблякоха одеждите и го отведоха върху градската степа, за да бъде смъртта му позорна, и извършиха всичко необходимо за заколението му, падна ли той на лицето си, потрепера ли, прояви ли с нещо обич към живота? Никак! Защото беше ученик на Павла и като него бързаше да се освободи от тялото си, за да заживее с Христа. Това се вижда от думите, които каза на варварина: „О, несправедливецо, защо така безумно и унизително си изложил величието на моето достойнство? Прилично беше първом да се пожертвува йереят, та тогава да последват жертвите; трябваше пастирът да върви пред овцете и бащата — пред децата. Те всички бяха поверени на мене, затова трябваше пръв аз да изпия чашата на заколението: работникът, който се труди, трябва пръв да вкуси от сладкия плод!“
Така каза великият мъдрец и призова палача. После си наведе главата, като с готовност си протегна шията. И той дойде и се приготви да му нанесе смъртния удар. Но който някога изведнъж вкаменил ръката на беззаконстващия цар, която се била простряла да улови пророка, тон по същия начин превърна убийствената десница в неподвижна и недеятелна. Сякаш тя заприлича на някоя ръка на мъртвец, която е прилепена на живо и движещо се тяло, и свидетелствуваше за това, за което Давид се молеше: „Отплати им според делата на ръцете им!“ Това хвърли в ужас онзи горделивец и цялото измаилтянско сборище. При това те не само че не останаха, но избягаха от самото място. А на блажения повърнаха одеждите и му казаха свободно да ходи, където пожелае.
Видяхте ли — което и по-рано казах, — че лукавият бяс бива побеждаван и низвергнат с помощта на онези, чрез които мисли да победи великите мъже? Ето, нашият отец изново сломи въображаемата му сила и го посрами при смъртния си час. И понеже на човека е невъзможно много пъти да умира, затова той доброволно изпълни казаното: „И заклан беше, и мъченик се прослави, без да пролее кръв.“ И виж победата колко бе голяма, че застави да познаят непобедимата Христова сила дори онези, които дяволът бе опълчил срещу блажения Евтимий.
Като видяха мъжеството на този велик човек, презрението му към смъртта, вярата му в бога, грижите му за пасомите, както и преславното чудо с ръката на палача, те се увериха, че християнството е истинска вяра. То личеше от това, дето избягаха от мястото. Мъчейки архиерея, някои помислиха, че ще изпитат голям божи гняв, затова, като го оставиха, предпочетоха да избягат.
Но след това какво стана? Подир това чудо варваринът намисли да пресели людете на Изток — защото така изискваха и царевите заповеди, — а божия човек да изпрати на заточение в Македония. И той излезе заедно с людете като втори Йеремия. Гледката предизвикваше сълзи дори у самите камъни на града! Деца се разделяха от бащите си и братя от родни братя: защото не се отвеждаха всички заедно, та да се утешават поне като се виждат, а едни — които се отличаваха по род, по богатство или по красота на лицето си — се заточваха, а други се оставяха. Ония дни бяха дни на плач! Защото има ли нещо по-горчиво от преселението и по-тежко от разлъката с родни, отколкото спомена за родината и за своите, който винаги пробожда сърцето като жило? Ето защо те се прегръщаха един друг, целуваха се, прощаваха се. С риданието си огласяваха местността. А всред тях пеша вървеше великият Евтимий, подпиращ се с жезъл, облян от сълзи, с душа, наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, не и защото беше сломен от болест и от старост, а защото бе разкъсан от страданието на народа и от нежната възраст на децата.
А когато дойдоха до мястото, където пастирът щеше да се отдели от тях против волята си — ах, кой би си спомнил това без сълзи! — те паднаха пред краката му; обливаха ги с поройни сълзи, допираха устните и лицата си, целуваха му ръка, наричаха го пастир, учител и чедолюбив баща. Неговото отлъчване за тях бе раздяла с душата. Едни от жените слагаха децата си пред него; други пък, които бяха наблизо, се удостояваха да целунат ръката му, а трети — дрехата му, що напояваха с горещи сълзи, когато се допираха до нея като до някоя ръка на светец. Други поради вяра скубеха тревата, въз която стоеше той, а други — притискани от тълпата и безсилни да се доближат до него — с горчиви сълзи стенеха отдалеко за последно благословение и молеха за прошка, защото бяха уверени в душата си, че вече не ще го видят жив.