Момчето се обърна отново към бара.
— Можеш ли тогава да ми покажеш наметалото си сянка? Или поне малко магия? Винаги ми се е искало да видя нещо такова. Малко огън или светкавица ще свършат работа — не искам да те уморявам.
Преди съдържателят да успее да отговори, Аарон внезапно избухна в смях.
— Просто се шегувам с теб, господин Коте. — Той се усмихна отново, по-широко от преди. — В името на бог и неговата дама, никога преди не бях срещал по-голям лъжец от теб. Дори моят чичо Алван не би могъл да каже нещо такова, без по лицето му да проличи, че лъже.
Съдържателят сведе поглед и промърмори нещо неразбираемо.
Аарон се протегна през плота и сложи широката си ръка върху рамото на Коте.
— Знам, че само се опитваш да помогнеш, господин Коте — рече той сърдечно. — Ти си добър човек и ще помисля върху онова, което каза. Няма да бързам да се записвам. Просто искам да видя с какви възможности разполагам. — Ковашкият чирак печално поклати глава. — Днес всички са ме подхванали. Майка ми каза, че е болна от охтика. Роуз каза, че е бременна. — Той прокара ръка през косата си и се ухили. — Но трябва да призная, че всичко това бледнее пред твоите думи.
— Ами, нали разбираш… — Коте успя да изобрази немощна усмивка на лицето си. — Нямаше да мога да погледна майка ти в очите, ако не бях опитал.
— Можеше и да успееш, ако беше опитал с нещо, което щях да преглътна по-лесно — възрази младежът. — Но всеки знае, че мечът на Квоте е направен от сребро. — Той хвърли поглед на меча, окачен на стената. — Освен това той не е бил наречен „Безразсъдство“. Името му е било „Кайзера“, убиецът на поети.
Това леко изненада съдържателя.
— Убиецът на поети?
— Да, господине — кимна настойчиво Аарон. — И твоят писар тук е прав. Той наистина е имал наметало, направено от паяжини и сенки, и е носел пръстени на всичките си пръсти. Как беше?
P>
Той носел пръстени от камък на едната си ръка,
желязо, кехлибар, дърво и кост, подредени ей така.
Имал…
P$
Ковашкият чирак се намръщи.
— Не мога да си спомня останалото. Имаше нещо за огън…
Изражението на съдържателя беше непроницаемо. Той погледна надолу към ръцете си, които почиваха върху плота, и след миг взе да рецитира:
P>
Имал пръстени невиждани на другата ръка.
Единият като лента — кървава черта.
Другият от въздух, като шепот в тишина.
Пръстенът от лед пък бил с пукнатина.
Блясъкът на пръстена от пламък видим е,
а последният пък просто нямал име.
P$
— Точно така — усмихна се Аарон. — Нямаш ли някой от тези пръстени зад бара? — Той се изправи на пръсти, сякаш се опитваше да надникне по-добре.
— Не. Не бих казал, че имам — отвърна Коте с леко засрамена усмивка.
И двамата се стреснаха, когато Баст тропна чувала от зебло върху плота.
— Това би трябвало да ви стигне за два дни и даже да ви остане — безцеремонно отсече Баст.
Аарон метна чувала на рамо и се канеше да си тръгне, когато се поколеба и отново обърна поглед към двамата мъже зад бара.
— Не обичам да моля за услуги. Стария Коб каза, че ще се погрижи за майка ми вместо мен, но…
Баст заобиколи бара и поведе Аарон към вратата.
— Мисля, че тя ще се справи. Ще се отбия да видя и Роуз, ако искаш. — На лицето му се появи широка, похотлива усмивка. — Просто за да се убедя, че не е самотна.
— Ще ти бъда благодарен — отвърна Аарон с истинско облекчение в гласа. — Когато тръгвах, беше малко разтревожена. Би било добре някой да я успокои.
Баст, който тъкмо отваряше вратата на странноприемницата, спря и изгледа невярващо широкоплещестия младеж. След това поклати глава и отвори вратата.
— Така е. А сега тръгвай. Забавлявай се в големия град и не пий от водата.
Баст затвори вратата и притисна чело към дървото, сякаш внезапно го бе налегнала умора.
— _„Би било добре някой да я успокои?“_ — невярващо повтори той. — Вземам си назад думите, че това момче е умно. — Той се обърна с лице към бара и размаха обвинително пръст към вратата. — Така става, когато някой всеки ден работи с желязо.
Съдържателят се усмихна тъжно и се облегна на бара.
— Толкова по въпроса за легендарното ми красноречие.
— Момчето е идиот, Реши — пренебрежително изсумтя Баст.
— Трябва ли да се чувствам по-добре от това, че не съм успял да убедя един идиот, Баст?
Летописеца се прокашля.
— По-скоро това е доказателство, че си изиграл добре ролята си тук — вметна той. — Толкова умело си влязъл в кожата на кръчмар, че те не могат да си представят, че си нещо различно. — Той махна към празната обща стая. — Честно казано, изненадах се, че си готов да рискуваш живота си тук само за да попречиш на момчето да отиде в армията.