Излязох от обгорения скелет на сградата. Над главата ми имението на маера беше надвиснало от ръба на Стръмнината като хищна птица.
Изругах ядно, не особено доволен от ситуацията, в която бях попаднал — вербуван принудително в банда от наемници. Очите ми пареха от безсънната нощ, която бях прекарал, и от дългото придвижване през виещите се каменни тунели в Стръмнината. Виното, което бях изпил, също не ми помагаше особено. През последните няколко часа се чувствах все по-малко пиян, а махмурлукът ми постепенно се засилваше. Никога преди не ми се беше налагало да преминавам буден през целия този процес и той се оказа доста неприятен. Бях успял да го скрия от Алверон и Стейпс, но истината бе, че стомахът ми не беше наред, а мислите ми бяха бавни и мудни.
Хладният въздух преди зазоряване прочисти главата ми малко и след стотина крачки започнах да се сещам за нещата, които бях забравил да включа в списъка за Стейпс. Виното ми беше направило лоша услуга — нямах кутийка с прахан, сол, нож…
Липсваше и лютнята ми — не я бях взел от лютиера, при който я бях оставил за поправката на онзи хлабав ключ. Кой знае колко дълго щеше да ми се наложи да ловя бандити за маера. И колко дълго лютнята щеше да остане там непотърсена, преди мъжът да реши, че съм я зарязал.
Отклоних се от пътя си с повече от три километра, но работилницата на лютиера се оказа празна и тъмна. Почуках на вратата без никакъв резултат. После след миг колебание се вмъкнах вътре и откраднах инструмента си. Макар че това едва ли можеше да се нарече кражба, тъй като лютнята си беше моя, а и вече бях платил за поправката й.
Трябваше да се изкатеря по една стена, да отворя със сила прозорец и да се справя с две ключалки. Не беше кой знае какво, но като се има предвид, че не си бях доспал и главата ми беше размътена от виното, вероятно имах късмет, че не паднах от покрива и не си счупих врата. Но като изключим една хлабава покривна плоча, която накара сърцето ми да се разтупти, нещата минаха гладко и след двайсет минути отново бях на път.
Четиримата наемници, които Алверон беше събрал, ме чакаха в една кръчма на три-четири километра северно от Северин. Запознахме се набързо и веднага тръгнахме на север по кралския път.
Умът ми беше толкова муден, че изминахме километри, преди да започна да обмислям отново някои неща. Едва тогава ми дойде наум, че маерът може и да не е бил съвсем честен във всичко, което ми беше казал предишната нощ.
Наистина ли бях най-подходящият човек, който да води шепа следотърсачи в една непозната гора, за да избият банда разбойници? Наистина ли Алверон имаше толкова високо мнение за мен?
Не. Разбира се, че не. Ласкаеше ме да си мисля така, но просто не беше истина. Маерът разполагаше с по-добри средства. Истината бе, че вероятно искаше сладкодумният му помощник да не му се мотае в краката сега, когато бе спечелил благоволението на лейди Лаклес. Беше глупаво, че не го бях осъзнал по-рано.
Така че ме беше пратил за зелен хайвер, за да не му се пречкам. Очакваше, че ще прекарам поне месец в напразно търсене из дълбоката гора на Елд и след това ще се върна с празни ръце. Така и пълната кесия придобиваше смисъл. Сто бита щяха да ни осигурят провизии за около месец. После, когато парите свършеха, щях да бъда принуден да се върна в Северин, където маерът щеше да цъка разочаровано с език и да използва провала ми като извинение да не се чувства чак толкова задължен за услугите, които му бях направил до момента.
От друга страна, ако имах късмет и намерех бандитите — още по-добре. Точно такъв план бих очаквал от Алверон. Каквото и да станеше, той щеше да получи това, което искаше.
Беше дразнещо. Но не можех да се върна в Северин и да се изправя срещу него. Сега, след като се бях съгласил да се захвана с това, не можех да направя нищо друго, освен да се възползвам от ситуацията по най-добрия възможен за мен начин.
Докато вървях на север с пулсираща от болка глава и с пресъхнала уста, реших, че ще изненадам отново маера. Щях да заловя неговите бандити.
И тъй като третият път беше най-важен, тогава маер Алверон щеше наистина да ми е много задължен.