Кариерата на Райън в морската пехота беше приключила само за три месеца заради катастрофа с хеликоптер на брега на остров Крит по време на учение на НАТО. Райън беше наранен в гърба и се наложи да постъпи във Военномедицинския център в Бетесда — покрайнините на Вашингтон. Там лекарите бяха доста по-щедри по отношение на болкоуспокояващите лекарства и му бяха необходими две седмици, за да се възстанови от тях. Не желаеше това да се повтаря.
Замислен, сър Чарлс кимна:
— Мисля, че да. Е, ръката си е ваша.
Сестрата се върна, докато той вписваше някои неща в диагнозата.
— Завъртете малко леглото.
Райън не беше забелязал, че рамката, на която висеше ръката му, всъщност беше кръгла. С вдигането на леглото ръката му зае по-удобен ъгъл. Лекарят погледна през очилата си към пръстите на Райън.
— Бихте ли ги раздвижили, моля?
Райън се подчини.
— Добре. Това е много добре. Не мислех, че ще има поражение на нервите, доктор Райън, и ще ви дам нещо леко, просто за да отстрани най-силните болки. Бих желал да вземате лекарството, което ви предписвам. — Скот завъртя глава и застана с лице към Райън. — Все още не съм имал пациент, който да се е пристрастил към наркотиците, и не мисля да започна от вас — освен ако не искате да останете в болницата още няколко месеца?
— Разбрано, сър Чарлс.
— Добре. — Хирургът се усмихна. — Ако изпитате нужда от нещо по-силно, аз ще бъда тук целия ден. Само повикайте сестра Китиуейк.
Момичето грейна в очакване.
— Какво ще кажете за малко храна?
— Мислите ли, че ще можете да я задържите в организма си?
„Ако не успея, може би Китиуейк с удоволствие ще ми помогне да повърна.“
— Докторе, през последните тридесет и шест часа съм само на закуска и един лек обяд.
— Много добре. Ще опитаме с мека храна. — Отбеляза още нещо на диаграмата и стрелна Китиуейк с поглед, сякаш й каза: „Наглеждай го.“ Тя кимна.
— Чаровната ви съпруга ми каза, че сте голям инат. Ще видим. Въпреки всичко вие се възстановявате изключително бързо. Можете да благодарите на доброто си физическо състояние. И, разбира се, на изключителните ми умения на хирург. — Скот се усмихна. — След закуската един санитар ще ви помогне да се освежите за нови, ъъ, официални посещения. О, не очаквайте скоро да се видите със семейството си. Снощи бяха доста изтощени. Дадох нещо на жена ви, за да заспи. Надявам се, че го е взела. Милата ви малка дъщеричка беше много уморена. — Скот погледна Райън сериозно. — Преди малко не ви заблуждавах. Дискомфортът ще забави възстановяването ви. Правете каквото ви казвам, и ще ви измъкнем от това легло след седмица, а може би след още една ще ви изпишем. Но трябва да правите точно това, което ви казвам.
— Разбрано, сър. И благодаря. Кати каза, че сте свършили добра работа върху ръката ми.
Скот повдигна рамене и се опита да отмине забележката. За миг се усмихна.
— Човек трябва да се грижи за гостите си както трябва. Ще се върна късно следобед, за да видя как вървят нещата.
Излезе и мърморейки, нареди нещо на сестрата.
Полицията пристигна в осем и тридесет. По това време Райън беше успял да изяде закуската си и да се измие. Закуската беше едно огромно разочарование и Уилсън щеше да припадне от смях, като чу на какво му прилича, а Китиуейк беше така съкрушена от това, че Райън се беше почувствал задължен да изяде всичко, като изгълта дори и задушените сливи, които мразеше още от детството си. Чак след това той разбра, че тя може би се преструваше, за да го накара да изяде всичката тази помия. „Сестрите — припомни си той — са пълни с номера.“ В осем часа санитарят беше дошъл, за да му помогне да се измие. Държеше огледалото, докато Райън се избръсне, и издаваше кудкудякащи звуци всеки път, когато той се порежеше. Поряза се четири пъти. Обикновено използваше електрическа самобръсначка и не беше хващал бръснач в продължение на години. Към осем и тридесет Райън отново изглеждаше и се чувстваше като човек. Китиуейк беше донесла втора чашка кафе, не много хубаво, но все пак кафе.
Влязоха трима висши офицери. Райън реши, че са важни клечки, като видя как Уилсън скочи на крака и се засуети наоколо, за да им донесе столове. Извини се и излезе от стаята.
Джеймс Оуенс изглеждаше най-старши и се заинтересува от състоянието на Райън. Направи го с достатъчно вежлив тон, сякаш наистина беше загрижен за това. Напомняше на Райън собствения му баща. Беше грубоват, едър мъж и ако се съди по големите му, възлести ръце, явно е стигнал до званието си след доста години патрулиране по улиците и строг надзор за спазването на закона.