Полицаят трепереше така, че се наложи да държи микрофона с две ръце.
— Хагърстаун, копелето стреля с картечница по колата ми! Микробусът е форд, изглежда, е модел от осемдесет и четвърта година, с инвалиден номер Н-две-две-девет-едно, за последен път е забелязан да се движи в западна посока по междущатско шосе 70, на изток от изход тридесет и пет.
— Удариха ли те?
— Не, но от колата не става нищо. Стреляха по мен с една проклета картечница!
Това наистина раздвижи нещата. ФБР отново беше уведомено и всички налични хеликоптери на щатската полиция се събраха в района на Хагърстаун. За първи път в тях имаше хора с автоматично оръжие. Губернаторът в Анаполис се питаше дали да използва и хора от подразделенията на националната гвардия. Един пехотен полк беше вдигнат по тревога — той и без това провеждаше учение, — но за момента ограничи подкрепата от страна на гвардията до поддръжка в хеликоптерите на щатската полиция. Гонитбата се провеждаше в централните хълмисти райони на щата Мериленд. По радиостанциите и телевизията хората бяха предупреждавани да внимават. Президентът прекарваше уикенда някъде в провинцията и това още усложняваше нещата. Морските пехотинци в близкия Кемп Дейвид и няколко други строго секретни отбранителни поделения, сгушени между хълмовете, свалиха сините си униформи и колани с кобури за пистолет и ги замениха със зелено камуфлажно облекло и пушки М-16.
25.
СРЕЩА
Дойдоха точно навреме. Две полицейски коли останаха на пътя, а други три, натоварени е хора от охраната, придружиха ролсройса до къщата на Райън. Шофьорът, човек от охраната, спря пред къщата и изскочи от колата, за да отвори вратата на пътниците си. Негово височество излезе първи и помогна на жена си. Хората от охраната вече се бяха пръснали навсякъде. Водачът на английския контингент поговори с Авери и групата му се разпръсна по предварително определените места. Когато Джек слезе по стълбите, за да посрещне гостите си, той си помисли, че къщата му е нападната от военни.
— Добре дошли в Перигрин клиф.
— Здравейте, Джек! — Принцът пое ръката му. — Изглеждате чудесно.
— Вие също, сър. — Обърна се към принцесата, с която не се бяха запознавали. — Ваше височество, за мен е голямо удоволствие.
— За нас също, доктор Райън.
Той ги поведе в къщата.
— Как пътувахте?
— Ужасно горещо беше — отговори принцът. — Винаги ли е така през лятото.
— Прекарахме две много горещи седмици — отговори Джек. Преди няколко часа беше стигнало тридесет и девет градуса. — Казват, че утре ще се промени. През следващите няколко дни не се очаква температурата да надвиши двадесет и пет градуса. — Думите му не бяха посрещнати с ентусиазъм.
Кати чакаше вътре заедно със Сали. Тя особено трудно понасяше времето. Ръкува се, а Сали си спомни какво е английски реверанс и направи един с хихикане.
— Вие добре ли сте? — попита Кати нейно височество.
— Отлично, ако не е тази жега. Слава богу, съществуват климатичните инсталации.
— Нека ви покажа къщата. — Райън поведе гостите си към хола, който беше и трапезария.
— Изгледът е прекрасен — отбеляза принцът.
— Така. Първото нещо: в дома ми никой няма да носи сако — рече Райън. — Мисля, че в Англия на това му казвате неофициално облекло.
— Идеята е отлична — каза принцът. Джек пое сакото му и го окачи в гардероба в антрето до старата си полушубка от морската пехота, а след това съблече и своето. През това време Кати беше настанила всички по местата им. Сали седеше до майка си, краката й висяха високо над пода и тя се опитваше да държи роклята си над коленете. Кати установи, че не може да седне удобно.
— Колко ви остава? — попита принцът.
— Осем дни…но, разбира се, понеже ми е за втори път, зная, че може да е всеки момент.
— Аз ще установя това след още седем месеца.
— Така ли? Честито! — Двете жени лъчезарно се усмихнаха.
— Поздравявам ви, сър — отбеляза Райън.
— Благодаря, Джек. А вие как сте?
— Предполагам, знаете какво работя.
— Да, чух снощи от един от нашите хора от охраната… Казаха ми, че сте открили и разпознали лагер за терористи, който след това е бил…неутрализиран — тихо каза принцът.
Райън дискретно кимна.
— Боя се, че не мога да разисквам това.
— Разбирам. А как е малкото момиченце след…
— Сали? — обърна се Джек и попита: — Как е моето малко момиче?
— Аз съм голямо момиче! — натърти тя.
— Какво мислите?
— Мисля, че сте имали дяволски късмет.
— Бих се успокоил само след едно нещо. Предполагам, сте чули?
— Да — той замълча. — Надявам се, че вашите хора ще внимават.