Вътре те видяха купчина инструменти, кабели и пробна апаратура. Авери остави подчинените си да извършат проверката.
— Трябва ли непременно да идете там?
— Трансформаторът може да изгори. Мога и да го оставя да гръмне, но хората от околността ще се обезпокоят, ако угасне токът. Хората са такива, нали знаете? Мога ли да попитам вие кои сте?
— Тайна служба. — Авери извади картата си. Добенс се изненада.
— Господи! Искате да кажете, че там е президентът?
— Не мога да кажа кой е там — отговори Авери. — Какво му е на трансформатора? Казахте, че е нов.
— Да. Той е експериментален модел. Използва охладители от инертни газове вместо полибромидни бифенилни вещества, а има и вградено устройство за потискане на колебанията. Вероятно там е проблемът. Изглежда, агрегатът е чувствителен към околната температура. Регулирахме го няколко пъти, но не можем да го нагласим правилно. Аз работя по проекта от два месеца. Обикновено оставям хората си сами да го правят, но този път шефът настоя лично да го погледна. — Той вдигна рамене. — Мой проект е.
Другият агент излезе от микробуса и поклати глава. Авери кимна. След това главният агент се обади по радиотелефона до комуникационния микробус, чиито обитатели бяха звъннали в „Балтимор-газ и електричество“ и потвърдиха казаното от Алекс.
— Искате ли да изпратите човек с нас, за да наблюдава? — попита Добенс.
— Не. Няма нужда. Колко време ще ви трябва? — попита Авери.
— Зная толкова, колкото и вие, сър. Вероятно е нещо просто, но все още не сме разбрали какво е. Простите неща са най-неприятните.
— Наближава буря. Не бих искал да съм на някой стълб в такава буря — отбеляза агентът.
— Да. Е, както си стоим тука, не вършим никаква работа. Всичко наред ли е сега?
— Да. Давай.
— Наистина ли не можете да ми кажете кой е тук?
Авери се усмихна:
— Съжалявам.
— А, аз и без това не съм гласувал за него — засмя се Добенс.
— Стоп! — извика вторият агент.
— Какво има?
— Предната лява гума. — Мъжът посочи.
— По дяволите, Луис! — изръмжа на шофьора Добенс. Стоманената оплетка на гумата се показваше на едно място.
— Шефе, не съм виновен аз. Трябваше да са я сменили тази сутрин. Записах я още в сряда — запротестира шофьорът. — Ето и квитанцията от поръчката.
— Добре. Спокойно. — Добенс погледна към агента. — Благодаря.
— Не можете ли да я смените?
— Нямаме крик. Откраднаха ни го. Това е проблемът на фирмените коли. Винаги липсва по нещо. Ще се оправим. Е, имаме да ремонтираме и трансформатор. Довиждане. — Алекс се качи в микробуса и махна с ръка, когато потеглиха.
— Добре, Луис.
Шофьорът се усмихна.
— Да. Помислих, че добре стана с гумата. Преброих четиринадесет.
— Точно така. Трима между дърветата. Предполагам, че има още четирима в къщата. Те не ни интересуват. — Замълча и погледна към облаците над хоризонта. — Надявам се Ед и Уили да са се измъкнали.
— Измъкнали са се. Наложило им се е само да стрелят по едно ченге с кола и да сменят колата си. Ченгетата тук бяха по-отпуснати, отколкото очаквах — отбеляза Луис.
— Защо не? Те мислят, че ние сме на някое друго място. — Алекс отвори една кутия с инструменти и извади от нея приемо-предавателя си. Агентът го беше видял, но не пита за него. Не можа да разбере, че честотният му диапазон е променен. Разбира се, в микробуса нямаше оръжие, но радиоапаратите бяха далеч по-смъртоносни. Предаде по радиото каквото беше видял и получи потвърждение. Усмихна се. Агентите дори и не попитаха за двете стълби на покрива. Провери часовника си. Срещата беше предвидена за след тридесет минути…
— Проблемът е, че няма цивилизован начин да се яде царевица от кочана — каза Кати. — А да не говорим за намазване с масло.
— Но беше превъзходно — отговори принцът. — От местна ферма ли е царевицата, Джек?
— Откъснал съм ги от стеблата днес следобед — потвърди Райън. — Така става най-добре.
Напоследък Сали беше започнала да се храни бавно. Още се трудеше над храната си, но, изглежда, никой не искаше да стане от масата.
— Джек, Кати, това беше една чудесна вечеря — каза негово височество.
Съпругата му се съгласи.
— Но никакви речи след вечерята!
— Предполагам, че всичките тези официалности започват да омръзват — отбеляза Роби, питайки се нещо, което не можеше да изкаже гласно: „Какво е да си принц?“
— Нямаше да е толкова лошо, ако речите бяха оригинални, но от години слушам една и съща! — кисело каза той. — Извинете ме, но такива неща не трябва да казвам дори и сред приятели.