Выбрать главу

— Да, мадам. — Няма смисъл да се спори с кралица.

3.

ЦВЕТЯ И СЕМЕЙСТВА

Уилсън грешеше в преценката си. Бягството трая по-дълго, отколкото мислеха в Скотланд Ярд. На шестстотин мили оттук самолет на компанията „Сабена“ кацаше в околностите на Корк13. Пътникът, заемащ място 23-D в самолета „Боинг-737“, беше напълно невзрачен: с не много късо подстригана пясъчноруса коса, облечен като изпълнителен директор от средно ниво в спретнат, но поизмачкан костюм. Създаваше впечатлението за човек, прекарал дълъг работен ден и спал твърде малко, преди да хване самолета за дома. Личеше си, че е пътувал много и носеше само един сак. Ако го попитате, той можеше да ви затрупа с информация за продажбите на риба на едро, говорейки с акцент от югоизточна Ирландия. Можеше да променя акцентите с такава лекота, с каквато някои хора сменят ризите си — това беше полезно умение, тъй като екипите от телевизионните новини бяха направили речта на родния му Белфаст известна по целия свят. По време на полета той чете „Лондон таймс“, а съседите му по място, както и останалите пътници в самолета, обсъждаха историята на първата страница.

— Това наистина е ужасно нещо — беше се съгласил той с човека на място 23-Е — белгийски търговец на металорежещи машини, който не би могъл да знае, че това събитие с ужасно и по други причини.

Месеците, прекарани в планиране, усърдно събираната разузнавателна информация, репетициите, провеждани право под носа на британците, трите маршрута за оттегляне, хората с радиотелефоните — всичко нахалост заради оня проклет натрапник. Разгледа снимката на предната страница.

„Кой си ти, янки? — питаше се той. — Джон Патрик Райън. Историк — проклет академик! Бивш морски пехотинец — Не се съмнявам, че един проклет морски пехотинец ще си завре носа там, където не му е работата. Джон Патрик Райън. Ти си проклет католик, нали? Е. Джони почти успя да ти види сметката… Жалко за Джони. Свестен мъж беше Джони, сигурен, обичаше пушките и беше верен на каузата.“

Накрая самолетът спря до ръкава за слизане. Стюардесата отвори предната врата и пътниците станаха, за да свалят чантите си от багажните рафтове на тавана. Той взе своята и се присъедини към движещите се напред хора. Опитваше се да гледа философски на нещата. В продължение на една година, през която беше „играч“, беше виждал много акции, провалили се по най-абсурдни причини. Но тази беше толкова важна. Толкова много планиране. Поклати глава и пъхна вестника под мишницата си. „Просто ще трябва да опитаме отново, това е всичко. Можем да си позволим да бъдем търпеливи.“ Казваше си, че един неуспех няма голямо значение за великия замисъл на нещата. Този път противниковата страна бе имала шанс. „Ние трябва да имаме щастие само веднъж.“ Хората в затвора не бързаха за никъде.

„Ами какво става с Шон? Сгрешихме, че го взехме със себе си. Той беше помагал при изготвянето на плана още от самото начало. Шон знае много неща за организацията. — Той отхвърли тази мисъл, когато слезе от самолета. — Шон не би проговорил никога. Не и той, защото неговото момиче е в гроба заради заблудения куршум на един войник“

Разбира се, никой не го посрещна. Останалите, които участваха в операцията, вече се бяха върнали, а оборудването им беше почистено от отпечатъци и захвърлено по боклукчийски кофи. Единствен той рискуваше да бъде разпознат, но беше сигурен, че онзи Райън не е успял да види добре лицето му. Отново се опита да си припомни, за да се увери напълно. Не. Изненадата и болката, които беше видял в лицето му. Американецът не може да е видял много — в противен случай снимката му щеше вече да бъде във вестниците — с рошавата перука и фалшивите очила.

Излезе от сградата на терминала и отиде на паркинга. Преметнал през рамо пътническа чанта, ровеше из джобовете си, за да намери ключовете, които бяха задействали детектора за метални предмети на брюкселското летище. Какъв майтап! За първи път през този ден се усмихна. Беше ясен слънчев ден, поредната великолепна ирландска есен. Подкара беемвето си, което беше на една година — в края на краищата човек, представящ се за бизнесмен, трябва да го прави докрай, — по пътя към скривалището си. В главата му вече се оформяха още две операции. И двете изискваха много време, но той разполагаше е неограничено.

Лесно се познаваше кога е наближило времето за поредната доза болкоуспокояващо. Райън несъзнателно свиваше ръката си, подала се от гипса. Това не облекчаваше болката му, но, изглежда, я изместваше при всяко незначително движение на мускулите и сухожилията. Колкото и да се опитваше да се освободи от болката, не успяваше и не можеше да мисли за нищо друго. Джек си припомни всички филми, в които детективът или героят, простреляни в рамото, винаги се възстановяваха преди края. Човешкото рамо, или поне неговото, беше съставено от здрав набор кости, които куршумите — един куршум — можеше да счупят съвсем лесно. Когато наближаваше време за лекарството, той усещаше как ръбчетата на счупените му кости се търкаха едно в друго при дишане. Дори и нежното натискане на клавишите на компютъра с пръстите на дясната ръка пораждаше спазъм, който на вълни преминаваше през тялото му и се забиваше в болното му рамо. Наложи се да спре да пише. Погледна часовника си — за първи път му се искаше Китиуейк да се появи със следващата доза химическо блаженство.

вернуться

13

Пристанище в Южна Ирландия. — Б.пр.