— Качвайте се! — Остана прав, насочил автомата си към другата лодка. Не извърна глава, а усети как другите се качиха в лодката. Блесна светкавица и Райън видя мъжа, когото уби, на гърдите му имаше три червени точки, а очите и устата му бяха отворени от изненада. Дребния лежеше до него, а главата му беше пръсната и изглеждаше ужасно. Между двамата сякаш имаше един галон кръв. Накрая се появи и Роби и скочи през борда. В другата лодка се появи глава. Райън стреля отново, а след това се качи на борда.
— Роби, измъквай ни оттук! — Джек се придвижи на крака и ръце, като накара всички да наведат глави.
Джексън се настани на седалката на водача и потърси контактния ключ. Таблото беше като на лека кола, а ключовете — на мястото си. Завъртя ги, двигателят кихна и заработи, а от другата лодка долетя още един залп. Райън дочу ударите на куршумите в корпуса от фибростъкло. Роби трепна, но не се помръдна, търсейки скоростния лост. Джек вдигна автомата и отново стреля.
— На скалата има хора! — извика принцът.
О’Донъл бързо събра хората си и даде нови заповеди. Всички от охраната са мъртви, сигурен беше в това, но оня хеликоптер вероятно е кацнал някъде на запад. Мислеше, че ракетата не го е улучила, но не можеше да е сигурен.
— Благодаря за помощта, Шон, те бяха по-добри, отколкото предполагах. В къщата са, нали?
— Оставих Денис и още двама. Мисля, че трябва да тръгваме.
— Прав си! — каза Алекс. Посочи на запад. — Май че имаме компания.
— Добре. Шон, вземи ги и ги доведи до скалата.
Милър направи знак на двамата свои хора и побягна към къщата. Алекс и неговата група тръгнаха след тях. Предната врата беше отворена. Петимата мъже се втурнаха вътре, завиха около камината и се спряха като заковани.
Полсън, наблюдателят му и още един агент също тичаха. Той ги поведе към редицата дървета, където пътят завиваше към гаража, клекна отново и постави пушката на двуногата стойка. В далечината сега се чуваха сирени и докато търсеше цели през телескопа за нощно виждане, той се зачуди какво, по дяволите, ги е забавило толкова време. Забеляза няколко души, които тъкмо завиваха тичешком около северната част на къщата.
— Нещо не е както трябва — каза снайперистът.
— Да — съгласи се наблюдателят му. — Съвсем сигурно е, че не са планирали да се измъкнат по пътя, по какъв друг начин имат?
— По-добре е да опитаме да разберем — каза Полсън и взе радиотелефона си.
Вернер бавно напредваше с групата си от южната страна и се опитваше да пренебрегне цепещата болка в гърба. Радиото отново изписука и той нареди на хората си да напредват с изключително внимание.
— Е, къде са? — попита Алекс.
Милър се оглеждаше зашеметен от изненада. Двама от хората му лежаха на пода мъртви, автоматите им ги нямаше, нямаше ги и…
— Къде са те, по дяволите? — отново попита Алекс.
— Претърсете къщата! — изкрещя Милър. Той и Алекс останаха в стаята. Чернокожият го гледаше с непрощаващи очи.
— Трябваше ли да правя всичко това, за да гледам как отново осираш всичко?
Тримата мъже се върнаха след няколко секунди и съобщиха, че къщата е празна. Милър вече беше решил, че автоматите на хората му са извън къщата. Нещо беше се объркало. Изведе хората си отвън.
Полсън се намираше на ново място и сега пак виждаше целите си. Преброи дванадесет души, а след това от къщата се присъединиха още. Изглежда, бяха объркани, защото през телескопа за нощно виждане той наблюдаваше как силуетите жестикулират. Някои от хората говореха, а други стояха и чакаха заповеди. Няколко, изглежда, бяха ранени, но не можеше да се каже със сигурност.
— Изчезнали са — каза Алекс, преди Милър да има възможност да си отвори устата.
О’Донъл не можеше да повярва на ушите си. Шон обясни бързо и със заекване, а Добенс гледаше отстрани.
— Момчето ти обърка всичко — каза Добенс.
Това просто беше прекалено. Милър метна своя „Узи“ зад гърба си и хвана автомата, който беше взел от един от агентите на специалната служба. Вдигна го плавно и стреля в гърдите на Алекс от един метър разстояние. Луис гледа около секунда към поваления си шеф, а след това се опита да вдигне пистолета си, но Милър повали и него.
— По дяволите! — каза наблюдателят.
Полсън свали предпазителя и насочи мерника към човека, който току-що беше стрелял и убил двама души — но кого беше убил? Той би трябвало да убива само за да спаси живота на своите хора, а мъртвите съвсем сигурно са били от лошите. Доколкото Полсън можеше да познае, нямаше никакви заложници за спасяване. „Къде са те, по дяволите?“ Един от хората близо до ръба на скалата, изглежда, извика нещо и другите изтичаха, за да се присъединят към него. Стрелецът имаше богат избор от цели, но не можеше да стреля, без да знае в кого.