— Следват ни — каза Роби, като вкара два патрона в цевите на пушката. — Намират се на около триста метра зад нас. Видях ги на светлината на светкавицата, но ще ни загубят в този дъжд, ако имаме късмет.
— Каква според теб е видимостта?
— Ако изключим светкавиците — вдигна рамене Роби, — може би най-много на сто метра. Не оставяме и диря, която да следват, а и те не знаят къде сме тръгнали. — Той замълча. — Господи, как ми се иска да имахме едно радио! Можехме да извикаме бреговата охрана или пък някой друг и да им нагласим много хубав капан.
Джек седна с лице към кърмата от другата страна на кожуха на двигателя и от приятеля си. Видя дъщеря си, която беше заспала в ръцете на принцесата. „Изглежда, е хубаво да си дете“ — помисли си той.
— Нещата не са чак толкова зле, майоре.
— И още как, момче! Предполагам, че подбрах подходящо време, за да се изпикая.
Райън измърмори в знак на съгласие:
— Не знаех, че можеш да боравиш е пушка.
— Навремето, когато бях дете, ку-клукс-клан имаха едно малко хоби. Накъркваха се всеки вторник вечерта и запалваха по някоя негърска църква просто за да ни държат нащрек, нали се сещаш? Е, една вечер лайнарите решили да запалят църквата на баща ми. Предупредиха ни — един собственик на магазин за алкохол се обади; не всички бели са задници. Както и да е. Баща ми и аз ги очаквахме. Не убихме нито един, но трябва да сме ги уплашили дотолкова, че сигурно са били бледи като чаршафите си. Пръснах радиатора на една кола. — Роби се засмя на спомена. — Те не се върнаха да си я вземат. Полицаите не арестуваха никого, но това беше последният път, когато някой се е опитал да запали черква в града ни, та ми се струва, че са си научили урока. — Отново замълча. Когато проговори, гласът му звучеше по-трезво: — Това ми е първият път да убия човек, Джек. Интересно, но не изпитвам нищо, абсолютно нищо.
— Ще изпитваш утре.
Роби обърна очи към приятеля си.
— Да.
Райън погледна назад с ръце, здраво стиснали автомата. Не се виждаше нищо. Небето и водата се сливаха в аморфна сива маса, а мятаният от вятъра дъжд болезнено удряше лицето му. Лодката подскачаше нагоре и надолу по гребените на вълните и за миг Джек се зачуди защо не страда от морска болест. Отново блесна светкавица, но пак не можа да види нищо, сякаш се намираха на някакъв блестящ, неравен под, над който се издигаше сив купол.
Изчезнаха. След като групата на снайперистите докладва, че всички терористи са се скрили зад скалата, хората на Вернер претърсиха къщата и намериха само мъртъвци. Втората група за спасяване на заложници също пристигна, както и над двадесет полицаи, а също и пожарникари и лекари. Трима от агентите на специалните служби бяха живи, също и един изоставен терорист. Всички бяха закарани в болница. Оставаха седемнадесет мъртви хора от охраната, както и четири терористи, двама от които очевидно бяха убити от приятелски огън.
— Всички се натовариха в лодката и тръгнаха натам — каза Полсън. — Можех да очистя няколко, но просто нямаше как да зная кой кой е. — Правилно беше постъпил. Снайперистът знаеше това, знаеше го и Вернер. Не се стреля, без да се знае каква е целта.
— Е, сега какво ще правим, по дяволите? — Въпроса зададе един капитан от щатската полиция. Въпросът беше риторичен, защото нямаше непосредствен отговор.
— Смяташ ли, че добрите са се измъкнали? — попита Полсън. — Не видях никой, който да прилича на наш, а и начинът, по който онези действаха… Нещо се е объркало. Нещо се е объркало много.
„Нещо наистина се е объркало — помисли си Вернер. — Тук се водеше проклета война. Двадесет и повече души мъртви и никой не се вижда.“
— Да приемем, че нашите са избягали по някакъв начин, не, нека приемем, че лошите са се измъкнали в лодка. Добре. А къде биха отишли? — попита Вернер.
— Знаете ли колко много пристанища има наоколо? — попита капитанът от щатската полиция. — Господи, колко ли домове имат частни корабчета? Стотици са — не можем да проверим всички!
— Е, трябва да направим нещо! — сопна се Вернер, разгневен и от болката в гърба си. До тях дойде някакво черно кученце. То изглеждаше объркано колкото всички останали.
— Мисля, че ни загубиха — каза Джек.
— Възможно е — отговори Джексън. Последната светкавица не беше разкрила нищо. — Заливът е голям, а и видимостта не я бива, но дъждът пада така, че вероятно онези имат по-добра видимост. Двадесет метра, може би достатъчно, за да е от значение.
— Какво ще кажеш да продължим още на изток? — попита Джек.
— В главния трафик на корабите ли? Сега е петък вечер. Ще има цял куп кораби, излизащи от пристанището в Балтимор, които се движат с десетина-дванадесет възла, пък и както не виждаме нищо. — Роби поклати глава. — Не. Не сме стигнали чак дотук, за да ни удави някое ръждиво гръцко корито. И така е достатъчно страшно.