Това трая, докато не си припомни страха. Болката от ранения гръб беше превърнала първата седмица от престоя му в Бетесда в истински ад. Знаеше, че сегашната травма бледнее в сравнение с предишната, но тялото не помни болките, а рамото го болеше тук и сега. Насили се да си припомни как количествата болкоуспокояващи бяха направили болката в гърба му почти поносима… само дето лекарите бяха малко по-щедри с неговите дози. Райън се страхуваше повече от излизането от морфиновото опиянение, отколкото от болката. Цяла седмица беше продължил копнежът, който, изглежда, изтегляше цялото му тяло в някакво широко и празно пространство, някъде, където неговата личност откриваше, че е сама и се нуждае от…Райън поклати глава. Болката се разля по лявата ръка и рамото и той се насили да я приеме. „Няма да преминавам отново през оня ад. Никога вече.“
Вратата се отвори. Не беше Китиуейк — до лекарството оставаха още четиринадесет минути, а при предишното отваряне на вратата Райън беше забелязал отвън някаква униформа. Сега беше сигурен. Влезе един униформен офицер на около тридесет години. Внесе кошница е цветя. След него вървеше друг, също така натоварен офицер. Първата кошница, украсена с панделка в червено и златисто, беше от морската пехота, а втората — от американското посолство.
— Има още много, сър — каза единият.
— Стаята не е чак толкова голяма. Можете ли да ми дадете поздравителните картички и да разпратите цветята по другите стаи? Сигурен съм, че има хора, които ще ги харесат. — Пък и на кого му се живее в оранжерия? След десет минути Райън разполагаше с купчина картички, бележки и телеграми. Откри, че като чете чуждите думи, блокира болките в рамото си по-успешно, отколкото ако чете своите собствени.
Китиуейк пристигна. Хвърли бегъл поглед на цветята, преди да даде лекарството на Райън, и излезе, без да каже нито дума. След пет минути той разбра защо.
Следващият му посетител беше Уелският принц. Уилсън отново скочи и застана мирно и Джек се запита дали коленете му вече не се уморяват от това. Лекарството започваше да му действа. Болката в рамото изчезваше, но заедно с това усети леко главозамайване като от няколко напитки. Може би това беше отчасти причината за поведението му по-нататък.
— Здравейте — усмихна се Джек. — Как сте, сър?
— Добре, благодаря. — Получената в отговор усмивка не съдържаше никакъв ентусиазъм. Принцът изглеждаше много уморен, тънкото му лице сякаш се беше удължило с два-три сантиметра, а в очите му се долавяше тъга. Раменете му бяха увиснали в скромния сив костюм.
— Няма ли да седнете, сър? — покани го Райън. — Изглеждате така, сякаш сте прекарали по-тежка нощ, отколкото аз.
— Да, благодаря ви, доктор Райън. — Направи нов опит да се усмихне. Не успя. — А вие как сте?
— Сравнително добре, ваше височество. А как е жена ви…извинете ме, как е принцесата?
Принцът намираше трудно думите и се смущаваше да погледне Райън в очите.
— И двамата съжаляваме, че тя не можа да дойде с мен. Все още е потресена — в състояние на шок, смятам. За нея това беше…много тежко преживяване.
„Мозък, пръснат върху лицето й. Предполагам, че това наистина може да бъде наречено тежко преживяване.“
— Видях я. Разбирам, че никой от вас не е бил наранен, слава богу. Предполагам, че детето ви също не е било наранено.
— Да, и всичко това благодарение на вас, докторе.
Джек се опита отново да вдигне рамото си. Този път не болеше чак толкова.
— Радвам се, че мога да помогна, сър — само ми се ще да не бяха ме улучили. — Опитът му да се покаже веселяк се провали. Беше казал нещо неподходящо, нещо не на място. Принцът погледна към Джек с любопитство, но след миг очите му отново помръкнаха.
— Всички ние щяхме да бъдем избити, ако не бяхте вие…и от името на семейството ми, и от мое име…е, благодаря ви. Недостатъчно е да казвам само това — продължи негово височество, след това отново се запъна и опита да намери нови думи. — Но мога да направя само толкова. Като стана дума, вчера също не можах да направя много — завърши той и загледа мълчаливо долния край на леглото.