— Пред нас има светлини! — докладва принцът.
— У дома сме, Джек! — Роби отиде напред. Светлините на двата моста на залива Чесапийк им намигаха в далечината. Джексън пое кормилото, а принцът зае мястото му на кърмата. Всички отдавна бяха подгизнали от дъжда и сега трепереха на вятъра. Джексън зави на запад. Вятърът сега духаше точно отпред и както обикновено — точно по течението на река Севърн. Вълните утихнаха малко, когато той мина покрай градското пристанище на Анаполис. Дъждът все още беше проливен и Роби управляваше лодката най-вече по памет.
От светлините по улица Симс около военноморската академия се виждаше само притъпено сияние с формата на линия през дъжда и Роби караше към тях, като се размина на косъм с голяма като варел шамандура в борбата си с вятъра. След още минутка щяха да видят редицата от сиви ПК — патрулни катери — все още закотвени до бетонните стени, докато направените им по поръчка кнехтове се ремонтираха от другата страна на реката. Роби се изправи, за да вижда по-добре, и вкара лодката между дървените корпуси на два учебни катера. Всъщност искаше да влезе в басейна за яхтите на академията, но в момента той беше твърде зает. Накрая насочи лодката към вълнолома, като придържаше носа й долепен до него с помощта на тягата на двигателя.
— Веднага спрете! — Един морски пехотинец се показа над тях. Бялата му шапка беше покрита с пластмасов шлем и носеше дъждобран. — Не може да връзвате тук.
— Аз съм майор Джексън, синко — отговори Роби. — Работя тук. Чакай. Джек, вземи предното въже.
Райън се мушна под предното стъкло и откачи брезента на носа. Едно прилежно навито бяло найлоново въже се намираше където трябва и Райън се изправи, докато Роби с помощта на двигателя приближи десния борд на лодката възможно най-близо до вълнолома. Джек скочи и завърза въжето. Принцът направи същото при кърмата. Роби угаси двигателя и отиде до морския пехотинец.
— Позна ли ме, синко?
Пехотинецът отдаде чест.
— Моля да ме извините, майоре, но… — Той светна с фенера си в лодката. — Свети Исусе!
Единственото хубаво нещо на дъжда беше, че отми повечето от кръвта през отвора за изпразване на водата. Устата на постовия се отвори, когато видя две тела, три жени, една от които очевидно ранена, и спящо дете. След това забеляза автомат, преметнат през врата на Райън. Скучната и мокра вечер, прекарана в обикаляне, завършваше невероятно.
— Имаш ли радиотелефон, морски пехотинецо? — попита Роби. Той го вдигна и Джексън го грабна от ръката му. Беше малък преносим „Моторола“, като онези, които използваха полицаите. — Караулното помещение ли е? Говори майор Джексън.
— Майоре? Тук старшина Брекенридж. Не знаех, че вие сте дежурен тази вечер. Какво мога да направя за вас?
Джексън си пое дълбоко дъх.
— Радвам се, че си ти, Патлак. Слушай, вдигни по тревога дежурния офицер. След това искам няколко въоръжени морски пехотинци на вълнолома до пристана за яхтите веднага! Големи неприятности имаме тук, Патлак, така че побързай!
— Тъй вярно, сър! — Радиото изпиука. Дадени бяха заповеди. Въпросите можеха да почакат.
— Как се казваш, синко? — попита часовия Роби.
— Ефрейтор Грийн, сър!
— Добре, Грийн, помогни ми да измъкна жените от лодката. — Роби протегна ръка. — Хайде, госпожи.
Грийн скочи в лодката и помогна най-напред на Сиси, след това Кати и накрая на принцесата, която все още прегръщаше Сали. Роби ги заведе зад корпуса над един от патрулните катери.
— Ами тези, сър? — часовият махна с ръка към телата.
— Няма да се развалят. Качи се тук, ефрейтор!
Грийн за последен път погледна телата.
— Така си мисля и аз — промърмори той. Вече беше разтворил дъждобрана си и разкопчал кобура за пистолета.
— Какво става тук? — попита женски глас. — О, това сте вие, майоре.
— Какво правите тук, шефе? — попита Роби.
— Давам дежурство при катерите, сър. Вятърът може да ги разбие на трески, ако не… — Боцман Мери Знамировски огледа всички на палубата. — Сър, какво, но дяволите…
— Боцман, предлагам ти да събереш всичките си хора и да ги скриеш. Няма време за обяснения.
Появи се и един пикап. Той спря на паркинга зад тях. Шофьорът изскочи от колата и изтича на вълнолома, последван от други трима. Това беше Брекенридж. Старшината бързо погледна жените, след което се обърна към Джексън и зададе най-честия въпрос тази вечер:
— Какво, по дяволите, става, сър?