Роби посочи лодката. Брекенридж я погледна и задържа очите си към нея четири или пет секунди.
— Господи!
— Бяхме в къщата на Джек за вечеря — обясни Роби — и някакви типове дойдоха неканени. Търсеха него — Джексън махна с ръка към Уелския принц, който се обърна и се усмихна. Очите на Брекенридж се разшириха, като позна кой е той. Устата му зейна, но след миг се овладя и направи това, което морските пехотинци правят, когато не знаят как да реагират — отдаде чест точно както се препоръчва в устава. Роби продължи: — Онези убиха група офицери от охраната. Ние извадихме късмет. Планираха да се измъкнат с лодки. Ние откраднахме едната и дойдохме тук, но в морето има още една лодка, пълна с гадни копелета. Може и да са ни последвали.
— С какво са въоръжени? — попита старшината.
— С такива, Патлак. — Райън вдигна автомата си.
Старшината кимна и бръкна в палтото си. Извади оттам радиотелефон.
— Караулно помещение, говори Брекенридж. Обявявам пълна бойна тревога: събудете всички хора. Викнете капитан Питърс. Искам на вълнолома взвод стрелци след пет минути. Мърдайте!
— Разбрано — отговори радиотелефонът. — Пълна бойна тревога.
— Хайде да отведем жените оттук — каза Райън.
— Още не, сър — отговори Брекенридж. Огледа се, като професионалният му поглед бързо преценяваше обстановката. — Най-напред искам тук да имаме повече сигурност. Вашите приятели може да са слезли по-нагоре по реката и да се промъкнат по сушата — аз бих постъпил така. След десет минути ще имам взвод бойци с пушки, които ще прочистят терена, а след пет минути още един взвод и тук. Ако хората ми не са твърде пияни — тихо завърши той, като с думите си напомни на Райън, че това е петък вечер срещу събота, а Анаполис имаше много барове. — Къмингс и Форстър, погрижете се за дамите. Мендоса, качи се на един от катерите и наблюдавай. Всички чухте какво каза човекът, така че не заспивайте!
Брекенридж ходи напред-назад по вълнолома в продължение на минута, като проверяваше огневите позиции и видимостта. Пистолетът „Колт 45“ изглеждаше малък в ръката му. По лицето му разбираха, че ситуацията не му харесва и че няма да му хареса, докато не дойдат повече от хората му тук и цивилните не бъдат прибрани на безопасно място. След това прегледа жените.
— Вие, госпожи, добре ли сте… о, извинете, мисис Джексън. Веднага ще ви закараме в болницата, мадам.
— Има ли начин светлините да бъдат изключени? — попита Райън.
— Не зная…и на мен не ми харесва да бъда под тях. Успокойте се, лейтенант, зад себе си имаме цялата тази открита площ, така че никой няма да може да се прокрадне оттук. Скоро ще организирам всичко, ще заведем дамите в диспансера и ще поставя часови при тях. Не сте в такава безопасност, каквато бих искал, но след малко ще я имате. Как се измъкнахте?
— Както каза Роби, извадихме късмет. Той очисти двама от тях с ловната пушка. Аз гръмнах един в лодката. Другия го застреля свой човек. — Райън потрепера, но този път не от вятъра или дъжда. — По едно време стана малко страшно там.
— Вярвам ви. Онези биваше ли ги?
— Терористите ли? Сам можеш да се досетиш. Изненадата беше на тяхна страна и преди, а това означава много.
— Ще видим — кимна Брекенридж.
— Там има лодка! — това беше Мендоса от катера.
— Добре, момчета — пое дъх старшината, като вдигна пистолета си до главата. — Само почакайте още две минути, докато пристигнат малко истински оръжия.
— Идват бавно — извика морският пехотинец.
Първата работа на Брекенридж беше да провери дали жените са под безопасно прикритие. След това заповяда на всички да се разпръснат и да си изберат пролуки между закотвените катери.
— И дръжте проклетите си глави ниско, за бога!
Райън си избра едно място. Другите сториха същото, застанали на разстояние от два до над тридесет метра един от друг. Опипа бетонния вълнолом с ръка. Сигурен беше, че ще може да спре куршум. Четиримата моряци от охраната на катерите стояха при жените, като от двете им страни имаше и по един морски пехотинец. Брекенридж беше единственият, който се движеше, приклекнал зад вълнолома, като следваше белия силует на лодката. Стигна до Райън.
— Ето ги, на около осемдесет метра, движат се отляво надясно. И те се опитват да разберат какво става. Само ми дайте още две минутки, хора — прошепна той.
— Да. — Райън спусна затвора, като с едно око гледаше над ръба на вълнолома. Виждаше се само един силует, но се чуваше заглушеното пърпорене на двигателя. Лодката зави към мястото, където Роби беше завързал откраднатата от тях лодка. Райън си помисли, че това е първата им сериозна грешка.
— Чудесно. — Старшината изравни автоматичния си пистолет, като се криеше зад кърмата на един катер. — Добре, господа. Ако ще идвате, хайде…