— Тогава бях млад и глупав. И много суетен. По онова време не се бръснех често — обясни Мърфи. Взе менюто пред себе си. — Тук бифтекът е прекрасен и зеленчуците винаги са пресни. Мястото гъмжи от проклети туристи през лятото — такива, дето не искат пържоли — и заради тях цените постоянно растат. Слава богу, всички те сега са си в Америка, след като са оставили толкова много пари в тази бедна страна.
— Каква информация имате за нас?
— Информация?
— Вие поискахте тази среща, мистър Мърфи — натърти Ашли.
— Целта на срещата е да ви убедя, че нямаме пръст в онова кърваво фиаско вчера.
— Това можех да го прочета и във вестниците — всъщност така и направих.
— Реши се, че е необходим по-близък контакт, мистър Ашли.
— Защо трябва да ви вярваме? — попита Ашли, като отпи от уискито си. Говореха тихо и с равен тон, макар че и двамата не се съмняваха в това, което мислеха един за друг.
— Защото не сме толкова откачени — отговори Мърфи.
Сервитьорът дойде и двамата направиха поръчките си. Ашли избра виното — многообещаващо бордо. Сметката влизаше в пътните му разноски. Само преди четиридесет минути беше слязъл от самолета от лондонското летище „Гатуик“. Преди зазоряване се бяха обадили по телефона до английския посланик в Дъблин и бяха поискали тази среща.
— Това истина ли е? — попита Ашли, след като сервитьорът се отдалечи. Погледът му беше вперен в студените сини очи от другата страна на масата.
— Кралското семейство определено е забранена зона. Каквато прекрасна политическа мишена са… — Мърфи се усмихна. — От доста време знаем, че нападение над тях ще има обратен резултат.
— Така ли? — Ашли произнесе въпроса, както само един англичанин може да го направи. Мърфи почервеня от тази тънка обида.
— Мистър Ашли, ние сме врагове. По-скоро бих ви застрелял, вместо да седна да обядвам с вас. Но дори и враговете могат да преговарят, нали? А сега…
— Продължавайте.
— Нямаме нищо общо с това. Имате думата ми.
— Думата ви на марксист-ленинист? — попита Ашли с усмивка.
— Много добре умеете да провокирате хората, мистър Ашли — опита своята усмивка Мърфи. — Но не и днес. Аз съм тук с мисия, целяща мир и разбирателство.
Ашли почти се изсмя на глас, но се овладя и се ухили над чашата си.
— Мистър Мърфи, няма да пролея нито една сълза, ако моите момчета ви спипат, по мога да ви кажа, че вие сте достоен противник. И очарователен гад.
„О, английското чувство за честна игра — помисли си Мърфи. — Ето защо един ден ще победим, мистър Ашли.“
„Не, няма.“ Ашли и преди беше виждал този израз.
— Как мога да ви накарам да ми повярвате? — основателно попита Мърфи.
— С имена и адреси — тихо отговори Ашли.
— Не. Не можем да направим това и вие го знаете.
— Ако искате да основете някаква система на услуга срещу услуга, това е начинът.
Мърфи въздъхна.
— Разбира се, вие знаете каква е организацията ни. Мислите ли, че можем да натиснем копчето на някой компютър и да разпечатаме данните за хората си? Дори самите ние не сме напълно сигурни, че знаем кои са те. Някакви хора. Те просто изчезват. Много от тях отиват в южната част на страната и просто изчезват, като се боят повече от нас, отколкото от вас. И с право — добави Мърфи. — Оня, живия, когото държите при себе си — Шон Милър, — ние дори не сме чували името му.
— А Кевин О’Донъл?
— Да. Вероятно той е лидерът. Изчезна от лицето на земята преди четири години след… е, вие знаете тая история толкова добре, колкото и аз.
„Кевин Джоузеф О’Донъл — припомни си Ашли. — Сега е на тридесет и четири години, висок метър и осемдесет, седемдесет и два килограма, неженен — данните бяха стари и следователно съмнителни. Шампионът на «собствените цели» на всички времена от извънредната фракция. Кевин — най-безсърдечният началник на сигурността, който някога ИРА е имала, беше изхвърлен от нея, след като се разбра, че е използвал властта си като шеф на контраразузнаването, за да прави чистка в организацията срещу политическите елементи, които не одобряваше. Каква беше цифрата — десет, петнадесет стабилни членове, които беше убил или осакатил, преди да бъде разкрит от бригадния командир? Смайващото беше това, че изобщо бе успял да се измъкне жив.“ Но Мърфи грешеше в едно — Ашли не знаеше кой беше подсказал накрая на бригадния командир, че О’Донъл е извън закона.
— Не успявам да разбера защо изпитвате желание да защитавате него и групата му. — Ашли знаеше причината, но защо да не го подразни, след като му се удава възможност?
— Ако го натопим, какво ще стане с организацията? — попита Мърфи.
— Това не е мой проблем, мистър Мърфи, но ви разбирам. И все пак, ако искате да ви повярваме…