— Аз смятам, че преподавам история. Оставям на другите да я създават. То е като да си репортер. — Райън се усмихна. — Критикувам хората дълго след като са взели решенията си. Тона не означава, че зная какво да правя днес.
— Но вие знаехте какво да направите във вторник — изтъкна журналистът от „Таймс“.
Райън сви рамене.
— Предполагам, че е така — каза Райън от телевизионния екран.
— Умен мръсник — промърмори Кевин Джоузеф О’Донъл в чашата тъмна бира „Гинес“. Базата, от която контролираше операциите си, се намираше много по-далеч от границата, отколкото някой би могъл да заподозре. Ирландия е малка страна и в нея разстоянията са относителни — особено за онези, които разполагат с всички необходими им средства. Предишните му колеги от ИРА имаха множество скривалища покрай границата, удобни за бързи пътувания в двете посоки. Но те не бяха подходящи за О’Донъл. Имаше много практически причини за това. Там англичаните имаха информатори и хората от разузнаването винаги се навъртаха наоколо. Имаше и нападатели от специалните части на военновъздушните сили, които не се гнусяха от бързи отвличания или тихи убийства. Там имаше и хора, които бяха допуснали грешката да станат добре известни. Границата беше удобна и за двете страни. Самата ИРА, която наблюдаваше границата отблизо, представляваше по-сериозна заплаха. Лицето му след промяната от пластичната операция и боядисаната коса вероятно все още можеше да бъде разпознато от някой бивш колега. Но не и тук. Пък и границата не беше чак толкова далеч с кола в страна, широка едва 480 километра.
Извърна поглед от цветния телевизор „Сони“, погледна през прозореца е армирано стъкло към тъмното море. Видя сигналните светлини на ферибот, превозващ коли от Хавър. Гледката винаги беше чудесна. Дори и в ограничената видимост на океанската буря човек можеше да се наслаждава на първичната сила на природата, като гледа как вълните удряха канарата. Чистият въздух сега му позволяваше да вижда до очертания от звездите хоризонт и той забеляза друг кораб — търговски, отправил се на изток към неизвестно пристанище. О’Донъл се радваше, че тази разкошна къща, разположена на носа, беше принадлежала на английски лорд. Радваше се най-вече, че я беше купил, използвайки името на фалшива корпорация. Там, където има пари и добър адвокат, се задават малко въпроси. Това общество, а и всички общества по принцип бяха така уязвими, ако човек разполага с подходящите средства…и компетентен шивач. Хората бяха толкова плитки. Липсваше им политическа будност. „Човек трябва да знае кои са враговете му“ — казваше си О’Донъл поне по десет пъти дневно. И не можеше да бъде търпяно либералното „демократично“ общество. Враговете са хора, с които човек трябва да се разправя, да им прави компромиси, да ги цивилизова и приобщи в лоното си, да ги направи свои сътрудници.
„Глупци, самоунищожаващи се глупци, спечелили собственото си унищожение“
Един ден всички те ще изчезнат точно както оня кораб изчезна зад хоризонта. Историята беше наука, необратим процес. О’Донъл бе сигурен в това.
Обърна се, за да погледа огъня в широката каменна камина. Над нея е имало глави от елени, ловна пушка — може би любимата на лорда, закупена от „Пърдис“18 — и една или две картини. О’Донъл беше сигурен, че са били картини с коне. Трябваше да бъдат картини с коне. Провинциалният джентълмен, построил тази къща, мислеше О’Донъл, непременно е бил човек, получил всичко наготово. Никаква идеология не би могла да влезе в празната му и негодна за нищо глава. Лордът е седял в стол, подобен на този, пиел е малцово уиски и е зяпал в огъня, докато е обсъждал дневния лов с някой от съседите си и е планирал утрешния, а любимото куче е лежало в краката му. „Пак ли ще ходим за птици или за лисици, Бърти? Не сме ходили на хубав лов за лисици цяла седмица. Време е да го направим отново, не мислиш ли?“ Или нещо подобно. Сигурен беше. О’Донъл се чудеше дали сезонът е влияел на лова, или лордът просто е правел това, което най-много е подхождало на настроението му. Сегашният собственик на къщата никога не ходеше на лов за животни. Каква беше ползата да убиваш нещо, което не може да навреди на теб или на твоята кауза, нещо, което нямаше своя идеология? Освен това така правеха англичаните. Така правеха все още и местните богаташи. Той не ходеше на лов и за местни богаташи ирландци. Те не заслужаваха презрението му, още по-малко си струваше да действа. Все още не. „Човек не мрази дърветата — каза си той. — Човек не им обръща внимание дотогава, докато не се наложи да ги отсече.“ Обърна се към телевизора.