Веждите на Оуенс се вдигнаха. Учудваше се на това как Райън омаловажава фактите.
— Оня с пистолета беше тъп. Трябваше да провери зад себе си. Вместо това той гледаше само в зоната, където убиваха много тъпо. Човек винаги трябва да проверява. Аз го изненадах. — Райън се усмихна. — Треньорът ми би се гордял — наистина го проснах добре. Но май трябваше да имам подплънка на рамото, защото докторът каза, че съм счупил нещо тук при удара. Той падна доста силно. Взех пистолета му и го прострелях. Искате да знаете защо го направих?
— Да — отговори Оуенс.
— Не исках да стане.
— Той беше в безсъзнание — не можа да се съвземе в продължение на два часа, а когато се свести, имаше тежко сътресение.
„Ако знаех, че има граната, нямаше да го застрелям в задника!“
— Как можех да зная това? — попита с основание Райън. — Предстоеше ми да се изправя пред човек с лека картечница и не се нуждаех от някого от лошите зад гърба си. Затова го неутрализирах. Можех да му пусна един куршум в тила — в Куантико, когато кажат „неутрализиране“, имат предвид убиване. Баща ми беше полицай. По-голяма част от нещата за полицейските процедури съм научил от филмите и зная, че повечето от тях са неверни. Ясно ми беше само, че не бива да допусна той да ме нападне в гръб. Не мога да кажа, че съм особено горд с тази своя постъпка, но тогава идеята ми се струваше добра. Заобиколих задния калник на колата и надникнах. Видях, че оня използва пистолет. Вашият човек, Уилсън, ми обясни това — и тук имах късмет. Не бях особено навит да се изправя срещу „Калашников“ с едно нищожно пищовче. Оня ме видя, като се показах. И двамата стреляхме в един и същи момент — предполагам, че аз просто стрелях по-точно.
Райън млъкна. Не искаше обяснението му да прозвучи по този начин. „Така ли беше? Ако ти не знаеш, тогава кой?“ Помнеше, че в критични ситуации времето тече ту бавно, ту бързо — дори едновременно. „Освен това времето обърква паметта, нали? Какво ли още можех да направя?“ Поклати глава.
— Не зная — отново се обади той. — Може би трябваше да опитам нещо друго. Може би трябваше да кажа „Остави оръжието!“, „Не мърдай!“, както правят по телевизията — но просто нямаше време. Всичко стана за момент — или той, или аз — нали разбирате какво искам да кажа? Човек не… човек не мисли за всичките тези неща, когато има половин секунда време за решаване. Предполагам, че разчита на обучението и инстинктите си. Единственото обучение, което ми е провеждано, беше в „Зелената машина“ — морската пехота. Там не ни учеха да арестуваме хора — Господи, не съм искал да убивам никого, просто в случая нямах никакъв избор.
Райън замълча за момент.
— Той защо не …се отказа, да избяга или нещо такова? Разбра, че съм го хванал натясно. Знаел е, че няма къде да мърда.
Райън се отпусна на възглавницата. Докато разказваше, случката изплува съвсем ясно в съзнанието му. „Един човек е мъртъв заради теб, Джек. Наистина мъртъв. И той имаше инстинкти, нали? Но твоите бяха по-добри — защо това не те кара да се чувстваш по-добре?“
— Доктор Райън — спокойно каза Оуенс, — ние тримата сме интервюирали шест души, които имат поглед върху случилото се. Съдейки по думите им, трябва да ви кажа, че ни предадохте всичко със забележителна яснота. Като се имат предвид фактите, аз…ние…не виждаме никакъв друг избор за вас. Доколкото можем да говорим за такива неща, вие сте постъпили съвсем правилно. Вторият ви изстрел е бил без значение, ако това ви тревожи. Първият куршум е минал право през сърцето му.
Джек поклати глава.
— Да, видях това. Вторият изстрел беше напълно автоматичен, сякаш ръката ми натисна спусъка, без да има команда за това. Пистолетът се върна от рикошета и бам! Никакви мисли не ми минаха през главата…интересно нещо е човешкият мозък. Сякаш едната половина извършва действието, а другата наблюдава и съветва. Половината, която наблюдаваше, видя как куршумът се заби в десетката, но действащата половина продължи да работи, докато оня падаше. Може би щях да стрелям още веднъж, но пистолетът беше празен.
— Добре са ви научили да стреляте в морската пехота — отбеляза Тейлър.
Райън поклати глава.
— Баща ми ме научи, когато бях дете. В армията не обръщаха особено внимание на пистолетите — те са просто за показност. Ако лошите успеят да се доближат достатъчно за стрелба с пистолет, значи е време да се махаме. В армията аз носех пушка. Както и да е. Оня беше само на три метра от мен.
Оуенс си записа още нещо.
— Колата тръгна няколко секунди по-късно. Не можах да видя много добре шофьора. Не зная дали беше мъж, или жена, но имаше бяла кожа. Само толкова мога да кажа. Колата се засили нагоре по улицата и зави. Тогава я видях за последен път.
— Това е било едно от нашите лондонски таксита — не забелязахте ли? — попита Тейлър.
Райън премигна.
— О, прав сте. Изобщо не помислих за това — колко глупаво от моя страна! По дяволите, имате цял милион такива. Не се учудвам, че са използвали такси.
— Осем хиляди шестстотин седемдесет и девет, ако трябва да бъдем точни — каза Оуенс. — Пет хиляди деветстотин и деветнадесет от тях са боядисани в черно.
В главата на Райън светна лампичка.
— Кажете ми, това опит за убийство ли е било или за отвличане?
— Не сме сигурни. Може да ви се стори интересно да знаете, че от „Шин Фейн“, политическото крило на ИРА, дадоха изявление, с което напълно се дистанцират от този инцидент.
— Вярвате ли им? — попита Райън. Поради все още циркулиращите в кръвта му болкоуспокояващи лекарства той не забеляза как Тейлър умело парира въпроса му.
— Да, склонни сме да им вярваме. Дори и ИРА не са толкова смахнати. Подобно нещо има твърде висока политическа цена. Разбраха го след убийството на лорд Маунтбатън — това дори не го направи и ИРА, а ИНА — Ирландската националноосвободителна армия. Въпреки че не бяха виновни, загубиха доста пари от американските си симпатизанти* — каза Тейлър.
[* В САЩ живеят около 40 милиона американци от ирландски произход. — Б.пр.]
— Виждам от вестниците ви, че вашите съграждани…
— Поданици — поправи го Ашли.
— Като и да е, хората ви са доста ядосани от това.
— Разбира се, че са, доктор Райън. Забележително е как терористите винаги намират начин да ни шокират независимо какви ужасии са ставали преди това — отбеляза Оуенс. Гласът му звучеше съвсем професионално, но Райън усещаше, че шефът на отдела за борба с тероризма е готов да откъсне главата на оживелия бандит с голи ръце. Те изглеждаха достатъчно силни за това. — И какво стана след това?
— Проверих дали човекът, когото застрелях — вторият — е мъртъв. След това проверих колата. Шофьорът…е, за него знаете, както и за офицера от охраната. Той от вашите хора ли беше, мистър Оуенс?
— Чарли ми беше приятел. Работи в отряда за охрана на кралското семейство от три години… — Оуън говореше така, сякаш човекът беше все още жив. Райън се запита дали някога не са работили заедно, защото знаеше, че в полицията се създават силни приятелства.
— Е, останалото го знаете. Надявам се, че някой от вас ще похвали войника с червената униформа. Слава богу, че се забави и помисли — достатъчно дълго, за да може вашият човек да се появи и да го успокои. Щеше да е неприятно за всички, ако беше забил оня щик в мен.
Оуенс се съгласи с ръмжене:
— Разбира се.
— Заредена ли беше пушката му? — попита Райън.
— Ако е била — отговори Ашли, — той защо не я е използвал?
— Една претъпкана улица не е най-подходящото място за стрелба с мощна пушка дори ако човек е сигурен в целта си — каза Райън. — Заредена беше, нали?
— Не можем да обсъждаме въпроси на сигурността — отвърна Оуенс.
„Знаех си, че е заредена“ — каза си Райън.
— А той откъде пристигна? Дворецът е доста далеч.
— От „Кларенс хаус“ — бялата сграда, съседна на двореца „Сейнт Джеймс“. Терористите са избрали лошо време — или лошо място — за нападението. Има охрана с часови на югоизточния ъгъл на сградата. Сменят се на всеки два часа. Когато атаката започнала, часовите тъкмо се сменяли. Това означава, че в този момент там е имало четирима войници, а не само един. Дежурният полицай в двореца дочул експлозията и автоматичната стрелба. Дежурният сержант пък затичал към портала, за да види какво става, и извикал на единия от охраната да го последва.