— Може и да е така, но ако ги спипам, ще им дам урок по революционно правосъдие. — Добре беше да може поне веднъж да покаже гнева си.
— Никакво съчувствие нямате към тях. И двамата — подаде стръвта Платонов. — В края на краищата вие двамата сте свързани с жертвите на британския империализъм. Нали семействата и на двама ви са заминали за Америка, за да избягат от него?
Райън беше засегнат от тази забележка. Стори му се, че е невероятно да кажеш такова нещо, но видя, че руснакът очаква реакцията му.
— Или може би пряка жертва на съветския империализъм — отговори Джек. — Онези двамата от Лондон бяха с автомати „Калашников“. Също и хората, които нападнаха жена ми — излъга той. — Такова оръжие не се купува в местния магазин. Може и да не сте съгласен, но повечето терористи отвъд океана се обявяват за марксисти. Което ги превръща във ваши съюзници, не в мои, и някак си това, че имат съветско оръжие, изглежда повече от обикновено съвпадение.
— Известно ли ви е колко страни произвеждат оръжието съветски модел? Тъжен е фактът, че неизбежно част от тези оръжия попада в неподходящи ръце.
— Във всеки случай съчувствието ми към тях се ограничава до избора на методите им. Не може да се създаде цивилизована страна на основата на убийството — заключи Райън. — Доста хора са опитвали.
— Добре щеше да бъде, ако светът функционираше по по-миролюбив начин. — Платонов пренебрегна косвения коментар по отношение на Съветския съюз. — Но исторически факт е, че нациите са се зародили в кръв, дори и вашата. С развитието си страните надрастват това поведение. Не е лесно, но мисля, че всички ние оценяваме стойността на мирното съществуване. Самият аз, доктор Райън, споделям чувствата ви. Имам двама чудесни синове. Имахме и дъщеря, Надя. Тя почина много отдавна, на седемгодишна възраст, от левкемия. Зная колко трудно е човек да вижда, че дъщеря му страда, но в това отношение сте по-щастлив от мен. Дъщеря ви ще живее. — Той позволи на гласа си да се размекне. — Не се разбираме по много въпроси, но човек не може да не обича децата си. А какво мислите за малката реч на професор Хънтър? — плавно смени темата Платонов. — Трябва ли Америка да търси начини да разпалва контрареволюция в социалистическите страни от Европа?
— Защо не се обърнете към Държавния департамент? Не забравяйте, че това не е моята специалност. Аз преподавам военна история. Но ако искате личното ми мнение, ще ви кажа, че не виждам как можем да насърчаваме хората да въстават, ако не им окажем пряка помощ, когато вашата страна реагира.
— А, добре. Разбирате, че ние трябва да защитаваме братските ни социалистически страни от агресия.
Райън виждаше, че човека си го бива, но пък той беше с дългогодишна практика.
— Не бих определил като форма на агресия насърчаването на хората да търсят собствената си свобода, мистър Платонов. Преди да защитя степента си по история, бях брокер на борсата и това не ме прави потенциален привърженик на политическите ви виждания. Това, което казвам, е, че вашата страна използва военна сила, за да смачка демократичните чувства в Чехословакия и Унгария. Да насърчиш хората към собственото им самоубийство е неморално и непродуктивно.
— А какво мисли по въпроса вашето правителство? — е весел смях запита руснакът.
— Аз съм историк, не гадател. Всички в този град работят за „Вашингтон Пост“. Питайте тях.
— Във всеки случай — продължи руснакът — нашият аташе по военноморските въпроси силно желае да се срещне с вас, за да обсъди книгата ви. На дванадесети идния месец даваме прием в посолството. Добрият отец ще присъства. Той може да бди над душата ви. Бихте ли могли вие със съпругата си да присъствате?
— Планирам през следващите няколко седмици да си бъда у дома. Дъщеря ми има нужда от мен.
Дипломатът не се предаваше.
— Да, разбирам. Може би друг път?
— Разбира се, обадете ми се някога през лятото? „Шегувате ли се?“
— Прекрасно. А сега моля да ме извините, но желая да разговарям с професор Хънтър. — Дипломатът отново се ръкува и се отправи към групата историци, които внимателно слушаха всяка дума на професора.
Райън се обърна към отец Райли, който мълчаливо беше наблюдавал словесния двубой, докато пиеше шампанското си.
— Интересен човек е Сергей — каза Райли. — Обича да боде хората, за да види какви са реакциите им. Чудя се дали наистина вярва в тяхната система, или просто играе за точки?
Райън имаше по-неотложен въпрос:
— Отче, за какво беше всичко това?
Райли се засмя:
— Проверяват те, Джек.
— Защо?
— Не е нужно аз да отговарям на този въпрос. Ти работиш в ЦРУ. Ако не се лъжа, адмирал Гриър иска да бъдеш назначен в личния му състав. Марти Кантор започва работа в Тексаския университет догодина и ти си един от кандидатите за неговото място. Не зная дали Сергей знае това, но вероятно ти изглеждаше като най-добрата случайна мишена в стаята и е поискал да те опипа. Постоянно се случва.
— Работата на Кантор ли? Но…никой не ми е казвал това нещо.
— Светът е пълен е изненади. Вероятно все още не са приключили с проучването на миналото ти и докато не го сторят, няма да отправят предложението. Предполагам, че информацията, до която имаш достъп сега, е доста ограничена.
— Не мога да обсъждам тези неща, отче.
Отецът се усмихна.
— Така си и мислех. Работата, която свърши там, е впечатлила когото трябва. Ако не се лъжа, ще те коткат като перспективен боксьор в средна категория. — Райли си взе друга чаша шампанско. — Доколкото познавам Джеймс Гриър, той ще те въведе постепенно в нещата. Това, което реши въпроса, беше „Капанът за канарчета“. Той наистина впечатли някои хора.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Райън, шокиран от нещата, които току-що беше чул.
— Джек, как мислиш, че попадна там? Кой, мислиш, те вкара в онзи Център за стратегически и международни изследвания? Хората там също харесаха работата ти. От това, което казах аз и което казаха те, миналото лято Марти реши, че си струва да те види, и ти се оказа по-добър, отколкото очакваха. Има някои хора в града, които уважават мнението ти.
— О — Райън трябваше да се усмихне. Беше си позволил да забрави най-важното за Христовото общество: те познават всеки, от когото могат да научат нещо. Директорът на университета принадлежеше към клуба „Космос“ и университетския клуб, чрез които се получаваше достъп до най-важните уши и уста във Вашингтон. Така се започваше. Понякога някой може да има нужда от съвет по някои въпроси и тъй като не бива да се консултира с хората, за които работи, можеше да се опита да го обсъди със свещеника. Никой не притежаваше по-добра квалификация за това от тази на йезуитите, които бяха безупречно образовани, добре запознати със светските неща, но не и разглезени от тях — в повечето случаи. Като всички свещеници те бяха търпеливи слушатели. Събираха информация толкова ефективно, че дешифровчиците на Държавния департамент бяха помолени да разгадаят собствената шифрова система на йезуитите. Това бе предизвикало малък бунт в „Черната камара“, докато не разбраха, че тази информация така или иначе пак стига до тях.
Когато свети Игнаций Лойола е основал ордена, като бивш войник определил целите му само в две насоки: изпращане на мисионери и построяване на училища. И двете неща бяха вършени изключително добре. Влиянието на обучението на хората, завършили тези училища, никога нямаше да бъде забравено. То не беше безскрупулно. Колежите и университетите обучаваха студентите си по философия, етика и теология — всичко необходимо, — за да притъпят наклонностите им и да изострят умовете им. В продължение на векове йезуитите бяха изграждали „мъже за пример“ и упражняваха невидима власт преди всичко за добро. Интелектуалните способности на отец Райли бяха добре познати и често пъти мнението му беше търсено така, както това на всеки друг учен, но неговото мнение се допълваше и от авторитета му на теолог.