— Ние сме най-малкият риск за сигурността, Джек — каза благо Райли. — Можеш ли да си представиш някой от нас да бъде агент на комунистите? Та интересува ли те работата?
— Не зная. — Райън погледна отражението си в прозореца отсреща. — Това означава, че ще трябва да прекарвам повече време далеч от семейството си. Това лято очакваме още едно дете.
— Честито. Това е добра вест. Зная, че си семеен човек, Джек. Тази работа означава, че ще се налагат известни жертви, но теб те бива за нея.
— Така ли мислиш? — „Все още не може да се каже, че съм подпалил света.“
— Предпочитам там да виждам хора като теб, отколкото някои други мои познати. Джек, ти си доста умен. Знаеш как да вземаш решения, но което е по-важно, си етичен, държиш на определени ценности. Аз съм един от хората, които смятат, че те все още имат значение на този свят, независимо от това, колко неприятно могат да се стекат нещата.
— Те стават много неприятни, отче — каза Райън след малко.
— Успяваш ли да ги откриеш?
— Не… — Джек се спря с малко закъснение. — Добре ме изработи.
— Не исках така да стане — съвсем искрено каза отец Тим. — Светът ще бъде по-добро място, ако онези бъдат прибрани от улицата. Трябва да има нещо нередно в начина им на мислене. Трудно е да разбереш как някой би желал предумишлено да нарани дете.
— Отче, наистина не трябва да ги разбира човек. Трябва само да знае къде да ги намери.
— Това е работа на полицията, на съдилищата и на съдебните заседатели. Затова имаме закони, Джек — меко каза Райли.
Райън отново се обърна към прозореца. Разгледа отражението си и се зачуди какво ли е това, което вижда.
— Отче, вие сте велик човек, но не сте имали собствени деца. Може би мога да простя на някой, който е нападнал мен, но не и на човек, опитал се да навреди на детето ми. Ако го намеря… по дяволите, няма да го намеря. Но бих искал да го пипна — каза на отражението си Джек. „Да“ — съгласи се то.
— Омразата не е хубаво нещо. Тя може да ти стори неща, за които да съжаляваш, неща, които могат да променят това, което си.
Райън се обърна, като мислеше за човека, към когото току-що беше гледал.
— Може би вече го е направила.
20.
ДАННИ
Лентата беше изненадващо скучна. Оуенс беше свикнал да чете полицейски доклади, записи от разпити и — най-лошото от всичко — разузнавателни документи, но лентата беше дори по-скучна. Микрофонът, който службата за сигурност бе монтирала в книжарницата на Кули, се задействаше от звук и беше достатъчно чувствителен, за да долови всякакви шумове. Фактът, че Кули си тананикаше много, караше Оуенс да съжалява за качеството на микрофона. Следователят, който имаше задачата да преслушва нередактираната лента, беше включил няколко минути от този ужасен, атонален звук, за да разбере шефът му какво трябва да изтърпява. Накрая се чу звънецът.
Оуенс слушаше тропането, добило метален звук през записващата система, дочу отварянето и затварянето на вратата, а след това и драскането по пода на въртящия се стол на Кули. Оуенс отбеляза, че, изглежда, някое от колелцата му е неизправно.
— Добро утро, сър. — Това беше гласът на Кули.
— Добро утро и на вас — отговори вторият глас. — Е, готова ли е книгата на Марлоу?
— Да.
— И каква е цената?
Кули не я каза, но Ашли беше предупредил Оуенс, че собственикът на книжарницата никога не обявява цените на глас. Подаваше я на клиентите, написана върху картонче от картотека. Оуенс си помисли, че това е единственият начин да се отърве човек от пазарлъците.
— Това е доста високо, да знаете — отбеляза гласът на Уоткинс.
— Бих могъл да получа и повече, но вие сте един от най-добрите ни клиенти — отговори Кули.
Въздишката се дочу много ясно.
— Е, добре, струва си.
Сделката беше извършена незабавно. Дочу се стържещото шумолене на отброяваните нови банкноти.
— Скоро може да имам нещо ново от една колекция в Кери* — каза Кули.
[* Графство в Югоизточна Ирландия, провинция Западен Мънстър. — Б.пр.]
— О? — В отговора се долови интерес.
— Да, подписано първо издание на „Големите надежди“. Видях го при последното си пътуване дотам. Това дали би ви заинтересувало?
— Подписано, а?
— Да, сър. Самия Боз.* Зная, че викторианският период е доста по-късен, отколкото датират повечето от придобивките ви, но подписът на автора…
[* Псевдоним на Чарлс Дикенс. — Б.пр.]
— Да. Разбира се, бих желал да я видя.
— Това може да се уреди.
— В този момент — каза Оуенс на Ашли — Уоткинс се е навел напред и нашият човек от бижутерийния магазин го е загубил от погледа си.
— Значи може да е предал съобщение.
— Вероятно. — Оуенс изключи магнетофона. Останалата част от разговора нямаше никакво значение.
— Последния път, когато е бил в Ирландия, Кули не е ходил в графство Кери. През цялото време е бил в Корк. Посетил е трима търговци на редки книги, прекарал е нощта в хотел и е изпил няколко бири в местната кръчма — докладва Ашли.
— Кръчма ли?
— Да. В Ирландия пие, но не и в Лондон.
— Срещал ли се е с някого там?
— Не може да се каже. Нашият човек не е бил достатъчно близо. Заповедта беше да е дискретен и успя да остане незабелязан. — За момент Ашли замълча, като се опита да се досети за нещо от лентата. — На мен ми звучеше, сякаш той заплати за книгата в брой.
— Така направи и това е необичайно. Както повечето от нас той използва чекове и кредитни карти за по-голямата част от сделките си, а за тази — не. Банковите му сметки не показват изплащани чекове в тази книжарница, въпреки че понякога тегли доста едри суми в брой. Те може да съвпадат или да не съвпадат с покупките му от тази книжарница.
— Колко странно — замисли се на глас Ашли. — Всички… е, все някой трябва да знае, че той ходи там.
— Чековете имат дати — предложи Оуенс.
— Може би. — Ашли не беше убеден, но бе провел достатъчно такива разследвания, за да знае, че човек никога не може да получи всички отговори. Някои подробности винаги оставаха неизяснени. — Снощи още веднъж разгледах служебното досие на Джеф. Знаеш ли, че когато е бил в Ирландия, е убил четирима от хората във взвода си?
— Какво? Това го прави идеален кандидат за нашето разследване. — Оуенс не смяташе, че това е добра вест.
— И аз си мислех това — съгласи се Ашли. — Накарах един от нашите хора в Германия — в момента неговият бивш полк с разпределен в Британската армия на Рейн — да разговаря с един от приятелите на Уоткинс. Бил е командир на взвод в същата рота. Сега е подполковник. Казал е, че Джеф много тежко е приел разпределението си и гласовито е изказвал мнението си, че се намират не където трябва и вършат не това, което трябва, като междувременно губят хора. Това поставя нещата в различна светлина, нали?
— Поредният лейтенант с разрешение на проблемите — изсумтя Ашли.
— Да. Да се махаме и да оставим проклетите ирландци да се оправят. Това чувство не е рядкост в армията.
Подполковник Оуенс знаеше, че не е рядкост в цяла Англия.
— Но дори и в този случай това не е основателен мотив за такова престъпление, нали?
— Но е по-добре от нищо.
Полицаят изсумтя и се съгласи.
— Какво друго е казал подполковникът на твоя човек?
— Очевидно Джеф е имал много натоварен график в района около Белфаст. Той и хората му са видели доста. Били са там, когато армията е била посрещната с „добре дошли“ от католиците, а също и после, когато нещата са се обърнали. За всички е било неприятно време — добави без нужда Ашли.
— И все пак не е достатъчно. Имаме бивш младши офицер, сега в състава на онези е лампазите, който не е харесвал престоя си в Северна Ирландия. По някаква случайност той купува редки книги от човек, който е израснал там и сега върти напълно законен бизнес в центъра на Лондон. Знаеш ли какво би казал всеки адвокат? Чисто съвпадение. Нямаме нищо, което може да има и най-далечна връзка с веществено доказателство. Миналото и на двамата е достатъчно чисто, за да могат да се кандидатират за светци.