— А Ърни?
— И той е там някъде. Чух как опашката му удряше в стената. — Той я прегърна с двете ся ръце. Вече беше трудно да се доближи до нея. Прокара ръка по корема й, като опипваше формите на нероденото им дете. — Как е следващото?
— Най-после се укроти. Господи, колко е активен. Не го събуждай.
На Джек му се стори странно, че бебетата могат да бъдат будни, преди да се родят, но не може да се спори с лекари.
— Него ли?
— Така казва Мадж.
— А какво казва тя за теб? — опипа ребрата й. Изпъкваха твърде много. Жена му винаги е била слаба, но това беше прекалено.
— Възвръщам си теглото — отговори Кати. — Не трябва да се тревожиш. Всичко е наред.
— Добре. — Той я целуна.
— Само това ли ще получа? — дочу в тъмното той.
— Смяташ ли, че ще можеш да издържиш на повече?
— Джек, утре не съм на работа — изтъкна тя.
— Но някои от нас са — възпротиви се той, но скоро откри, че не е съгласен.
21.
ПЛАНОВЕ
— Акуратен е — каза О’Донъл. Милър се беше върнал с копираните от Добенс въздушни снимки, топографските карти и снимките на дома на Райън откъм сушата и морето. Към тях бяха добавени печатни записки за наблюденията на хората му, както и други данни, които може да го заинтересуват.
— За съжаление той позволява на личните си чувства да пречат на работата му — хладно отбеляза Милър.
— А ти не го ли правиш, Шон? — меко го укори О’Донъл.
— Това няма да се повтори повече — увери го командирът му по акциите.
— Добре. Важното на грешките е, че от тях се учим. Хайде да разгледаме предложената акция.
Шон извади друга карта и в продължение на двадесет минути разисква идеите си. Привърши с предложението на Добенс за маневрата за отвличане на вниманието.
— На мен ми харесва. — Обърна се към шефа на разузнаването: — Ти какво мислиш, Майкъл?
— Противникът ще бъде многоброен, разбира се, но планът предвижда това. Единственото нещо, което ме тревожи, е, че ще бъдат необходими почти всичките ни хора.
— Нищо друго не изглежда осъществимо — отговори Милър. — Не става въпрос само да стигнем достатъчно близо, а и да напуснем района, след като мисията бъде изпълнена. Синхронът е от критична важност…
— А когато синхронът е от критична важност, простотата е задължителна черта — кимна О’Донъл. — Има ли друго нещо, което противникът би могъл да опита?
— Мисля, че не — каза Маккени. — Предвидили сме възможно най-лошото.
— Хеликоптерите — обади се Милър. — Те за малко не ни разбиха последния път. Не са никакъв проблем, ако сме подготвени за тях, и трябва да бъдем готови.
— Много добре — каза О’Донъл. — А втората част от акцията?
— Естествено трябва да знаем къде се намират целите ни — отговори Маккени. — Кога искаш да задействам хората си? — Агентите на шефа на разузнаването бездействаха от няколко седмици по негова заповед.
— Все още не — замислено отговори шефът. — Отново всичко е въпрос на синхрон, Шон.
— Мисля, че трябва да чакаме до пълното приключване на мисията, преди да тръгнем.
— Да, последния път тази идея се оказа добра — съгласи се командирът. — Колко човека са необходими за акцията ти?
— Не по-малко от петнадесет. Мисля, че можем да разчитаме на Алекс за трима обучени мъже, като един от тях е самият той. Повече — не, трябва да ограничим доколкото е възможно участието му.
— Съгласен съм — каза Маккени.
— А обучението? — попита О’Донъл.
— Най-продължителното от всичко, което сме правили.
— Кога трябва да започне?
— Месец преди удара — отговори Милър. — Повече от това ще бъде равносилно на пилеене на средства. В момента имам да върша доста неща.
— Това са плановете — каза Мъри. — Можеш да ги оставиш във вашето посолство или ще ги пратим в Блеър Хаус, срещу президентството, от другата страна на улицата.
— Изказвам цялото си уважение към вашите хора от тайната служба, но… — Началникът на групата за охрана на дипломатите можеше и да не довършва мисълта си. Той отговаряше за безопасността на важните личности и нямаше да се довери на чужденци повече, отколкото беше необходимо.
— Да, разбирам. Ще изпратят цяла охранителна група от Службата за сигурност плюс двама свързочни офицери от ФБР. Ще разчитаме и на обичайното съдействие от страна на местната полиция. Два екипа за действие в рискови ситуации ще бъдат в състояние на готовност през цялото време, докато те са тук. Единият екип е във Вашингтон, а другият, помощният — в Куантико.
— Колко човека знаят? — попита Ашли.
— Тайната служба и хората от ФБР вече са информирани. Когато вашите хора отидат там, нашите трябва да са проверили повечето от обектите. Местната полиция няма да бъде известявана дотогава, докогато не стане необходимо.
— Казваш, че повечето от местата са проверени, но не всичките? — попита Оуенс.
— Искате ли да проверим и необявените местопребивавания толкова рано?
— Не. — Мъжът от групата за охрана на дипломатите поклати глава. — Достатъчно лошо е, че обществените мероприятия ще трябва да бъдат известни толкова рано. Все още не е официално потвърдено, че ще ходят. Елементът на изненадата е най-добрата ни защита.
Оуенс погледна колегата си, но не реагира. Началникът на ГОД беше включен в списъка на заподозрените лица, а според заповедта никой не трябва да знае подробности от разследването. Оуенс смяташе, че той е чист, но детективите бяха открили нередовни моменти в личния му живот, които някак си са били пропуснати при предишните проверки. Докато не станеше сигурно, че той не е опасен риск, нямаше да знае, че някои от възможните заподозрени са видели разписанието. Командирът на Ц-13 иронично погледна Мъри.
— Мисля, че се престаравате малко, господа, но такава е работата ви — каза човекът от ФБР, докато ставаше. — Вашите хора отлитат утре, нали?
— Точно така.
— Окей. Чък Авери от тайните служби ще посрещне хората ви на летище „Дълес“. Кажете им да не се притесняват и да питат каквото ги интересува. Ще получите пълно съдействие от наша страна. — Наблюдаваше ги, като тръгнаха. Пет минути по-късно Оуенс се върна.
— Какво става, Джими? — изненада се Мъри.
— Какъв напредък имате по въпроса с хората, които нападнаха Райън?
— Нищо през последните две седмици — призна си Мъри. — А вие?
— Имаме една вероятна връзка — нека бъда точен, подозираме, че може да има връзка.
Мъжът от ФБР се усмихна.
— Да, разбирам. Кой е той?
— Джефри Уоткинс. — Това име накара Мъри да реагира.
— Оня от външното министерство? По дяволите! Има ли в списъка друг, когото познавам?
— Човека, е когото току-що разговаря. Хората на Ашли са открили, че не е съвсем верен на жена си.
— Момчета или момичета? — Мъри се досети от начина, по който Оуенс беше казал това. — Искаш да кажеш, че той не знае, Джими?
— Той не знае, че разписанието е било предадено вероятно не на когото трябва. Уоткинс е между тези хора, но там е и приятелят ни от ГОД.
— О, това е наистина добро! Плановете може би са предадени, но не казваш на шефа на сигурността, защото той може би е този, който…
— Не е вероятно, но трябва да допуснем тази възможност.
— Отменете пътуването, Джими. Ако трябва, счупете му крака, отменете го.
— Не можем. Не иска. Разговарях с негово височество онзи ден и му обясних проблема. Той отказва да позволи животът му да бъде манипулиран по този начин.
— Защо ми казваш това? — вдигна очи към тавана Мъри.
— Трябва да го кажа на някого, Дан. Ако не мога пред своите хора, то… — Оуенс махна с ръка.
— Искаш ние да отменим пътуването вместо вас, така ли? — попита Мъри. Знаеше, че Оуенс не може да отговори на този въпрос. — Нека се разберем ясно. Искате нашите хора да бъдат нащрек, защото вероятността за нападение е сериозна, а един от добрите може би е лош.
— Правилно.
— Това няма да накара хората ни да се почувстват истински щастливи.
— Самият аз също не съм много щастлив, Дан — отговори Оуенс.
— Е, Бил Шоу ще има още нещо, за което да мисли. — Хрумна му друга мисъл. — Джими, много скъпа жива стръв се люлее на кукичката.