„Аз осъдих тези хора на смърт“ — накрая осъзна той. Само един от тях му стигаше, за да смущава съвестта му. Припомни си лицето й от полицейската фотография, спомни си и момичето е бикини от неясната спътникова снимка.
— Убила е най-малко трима души — каза Кантор, който четеше по лицето на Райън.
— Професор Райън, тя няма сърце. Няма чувства. Не трябва да се заблуждавате от лицето й — посъветва го Жан Клод. — Не всички изглеждат като Хитлер.
Но Райън знаеше, че това е само част от истината. Външният й вид само подсещаше, че нейният живот е човешки живот, чийто срок е прекъснат по неестествен начин. „А тя е отнемала живота на други“ — помисли си Джек. Призна пред себе си, че не би изпитвал никакви угризения, ако тя се казваше Шон Милър.
— Простете — каза той. — Вероятно това е романтичната ми натура.
— Но, разбира се — щедро отговори французинът, — това е постъпка, за която човек може да съжалява, но тези хора са направили своя избор, професоре, не вие. Вие сте помогнали да се отмъсти за много невинни хора и сте спасили живота на хора, които никога няма да познавате. Ще получите официална благодарствена нота — секретна, разбира се — за съдействието.
— Радвам се, че мога да ви помогна, полковник — каза Кантор. Всички си стиснаха ръце и Марти заведе Джек обратно в сградата на щаба.
— Не съм сигурен дали отново искам да видя нещо такова — каза в коридора Райън. — Искам да кажа, че не желая да знам лицата им. Искам да кажа…по дяволите, всъщност не зная какво. Може би просто е…по-различно, когато си далеч оттам. Твърде много наподобяваше на гледането на футболен мач по телевизията, но не беше мач. Кой беше този човек?
— Жан Клод е завеждащият вашингтонската квартира на DGSE* и беше офицерът за свръзка. Получихме първата нова нейна снимка преди ден и половина. Бяха подготвили акцията и свършиха всичко за по-малко от шест часа. Впечатляващо, нали?
[* Главна дирекция „Държавна сигурност“. — Б.пр.]
— Предполагам, че те искаха да впечатлят нас. Няма да ги връщат във Франция, нали?
— Не, сериозно се съмнявам, че тези хора ще бъдат върнати, за да застанат пред съд. Помниш ли проблемите, които си имаха последния път, когато се опитаха да проведат съдебно дело срещу членове на „Пряко действие“? Членовете на журито започнали да получават обаждания по телефона през нощта и случаят се разводни. Може би не искат отново да си имат всичките тези разправии. — Кантор се намръщи. — Е, ние не сме виновни за нищо. Системата им не е като нашата. Ние само предадохме информация на свои съюзници.
— Американски съд би могъл да нарече това съучастие в убийство.
— Възможно с — призна Кантор. — Лично аз предпочитам определението на Жан Клод.
— В такъв случай защо ще напускаш през август? — попита Райън.
Кантор му отговори, без да гледа към него:
— Може би един ден ще разбереш, Джек.
Джек седеше сам в кабинета си и не можеше да отклони мисълта си от това, което беше видял. На пет хиляди мили разстояние агенти на дирекцията за „действие“ на DGSE сега разпитваха момичето. Ако всичко ставаше във филм, методите им щяха да бъдат брутални. Райън не искаше да знае какво използват на живо. Каза си, че членовете на „Пряко действие“ сами са си виновни. Първо, съзнателно бяха избрали да станат това, което са. Второ, когато миналата година са срутили френската правна система, са дали на враговете си оправдание да заобиколят всякакви конституционни права…Но това беше ли истинско оправдание?
— Какво ли би помислил Дан? — мърмореше си той. В този момент следващият въпрос изникна пред него. Райън вдигна телефона и набра един номер.
— Кантор на телефона.
— Защо, Марти?
— Защо какво, Джек?
— Защо ме заведе да видя това?
— Жан Клод искаше да се запознае е теб, за да видиш какво е постигнато благодарение на твоите данни.
— Това са глупости, Марти! Ти ме накара да видя предавана от спътник акция, изпълнявана в реално време. Е, беше запис, но по същество то си е едно и също нещо. Не може да са много хората, които имат правото да видят това. За работата ми не е необходимо да зная колко добри са възможностите за предаване на информация в реално време. Можело е да му кажеш, че нямам разрешение да видя това, и толкова.
— Добре, имал си малко време да премислиш нещата. Кажи ми до какво стигна.
— Не ми харесва това.
— Защо? — попита Кантор.
— Наруших закона.
— Не нашия. Както ти казах преди двадесет минути, ние само предадохме разузнавателна информация на приятелска нация.
— Но те я използваха, за да убиват хора.
— За какво мислиш, че се използва разузнавателната информация, Джек? Какво е трябвало да направят те? Не, отговори на първия въпрос: ами ако са чужденци, избили французи в Лихтенщайн например, а след това са се върнали в базата си?
— Това не е същото. Това прилича повече на…на военна акция, като например да убиеш часовите при лагера. Хората, които преследваха, са граждани на собствената им държава, извършили престъпления в нея и…и подлежат на разпоредбите на френския закон.
— Ами какво ще кажеш, ако това беше друг лагер? Какво ще кажеш, ако тези парашутисти бяха свършили такава работа за нас или за англичаните и бяха очистили твоите приятели от АОЪ?
— Това е друго нещо! — сопна се Райън. „А защо?“ — запита се той след миг. — Това е на лична основа. Не можеш да очакваш, че ще мисля по същия начин и за това.
— Не мога ли? — Кантор затвори телефона.
Райън гледа телефонната слушалка няколко секунди, преди да я постави на мястото й. Какво искаше да му каже Марти? Джек отново обмисли събитията, като се опитваше да намери смислено заключение.
Дали изобщо тези неща имаха смисъл? Имаше ли смисъл един политически дисидент да дава израз на чувствата си с бомби и картечници? Смислено ли беше това, че по-малките държави използваха тероризма като последно оръжие, след което идва войната — за да променят политиката на по-големите? Райън изсумтя. Зависи от коя страна се намира човек или най-малкото имаше хора, които мислеха така. Това не е ли нещо напълно ново?
Беше и не беше ново. Спонсорираният от държавата тероризъм под формата на пирати от варварските държави е било първото изпитание на Америка като нация. Врагът е бил движен просто от алчност. Варварските държави са искали откуп, преди да дадат право на преминаване за търговските кораби, плаващи под американски флаг, но накрая е било взето решение, че това е достатъчно. Пребъл* е закарал младата американска военна флота в Средиземно море, за да сложат край — не, коригира се Джек: — Той да сложи край на принасянето на Америка в жертва.
[* Едуард Пребъл (1761–1807) — офицер от американската военна флота. — Б.пр.]
„Господи, това стана дори на същото място“ — помисли си Райън. Във военноморския химн се пееше „До бреговете на Триполи“, където младши лейтенант Пресли О’Банън от морската пехота на САЩ бе нападнал укреплението в Дерна. Джек се чудеше дали това място още съществува. Проблемът поне съществуваше.
Насилието не беше се променило. Изменили се бяха правилата, по които действаха големите държави, както и целите на враговете им. Двеста години по-рано, когато една малка държава обиди по-голяма, корабите и войските решавали въпроса. Но вече не можеше просто да отидеш и да набиеш другия. По-малките държави имаха арсенали със съвременно оръжие, което можеше да направи подобни наказателни експедиции твърде скъпи за обществата, научили се да пазят живота на младите си хора. Един полк войски вече не можеше да решава нещата, а местенето на една армия не бе такава проста работа. Знаейки това, по-малката страна можеше да нанася рани или което е и по-безопасно, да заплати на други да ги нанесат — „по недоказуем начин“, — за да накара по-големия си противник да се придвижи в желаната посока. Дори и не се бързаше много. Подобни конфликти на ниско ниво продължаваха с години, толкова малки бяха разходите и толкова различна стойността на отнетия и загубен човешки живот.