Новото беше не жестокостта, а безопасността на нацията, която е извършила или спонсорирала тази жестокост. Докато не се промени това, убийствата няма да спрат.
По тази причина на международно ниво тероризмът беше вид война, заради която не трябваше дори да бъдат прекъсвани дипломатическите връзки. Самата Америка има посолства в някои от тези страни. По-близо до дома тероризмът се считаше за престъпление. Райън си спомни, че беше се изправил пред Милър в Олд Бейли, а не във военен съд. „Те дори могат да използват това срещу самите нас — осъзна е изненада той. — Те могат да си воюват своята война, но ние не можем да я признаем за такава, без да предадем нещо, от което се нуждае нашето общество. Ако се отнасяме с терористите като с политически мотивирани активисти, ние им даваме добро име, което не заслужават. Ако се отнасяме с тях като с войници и ако ги убиваме като такива, ние им даваме легитимност и нарушаваме собствените си закони“ Райън знаеше, че с малко повече въображение организираната престъпност може да бъде смятана за форма на тероризъм. Единствената слабост на терористите беше тяхната негативност. Те бяха политически движения, които нямаха какво да предложат освен убеждението си, че обществото, в което живеят, е несправедливо. Докато хората в това общество смятаха друго, терористите биваха отхвърляни от него. Демократичните съдебни процеси, от които терористите имаха полза, същевременно им нанасяха и най-големите политически вреди. Следователно първостепенната им цел е елиминирането на тези демократични процеси, превръщането на справедливостта в несправедливост, за да накарат членовете на обществото да симпатизират на терористите.
Елегантността на тази концепция беше зашеметяваща. Терористите могат да водят война и да бъдат защитени от демократичните съдебни процеси на враговете си. Ако тези процеси бъдат отменени, терористите ще спечелят допълнителна политическа подкрепа, но докато процесите съществуваха, беше много трудно те да загубят. Те можеха да държат цяло едно общество като заложник срещу самото себе си и най-важните си истини, да го предизвикват да се промени. Можеха да се движат свободно, като се възползваха от свободата, която характеризира демократичните държави, и да получават необходимата им подкрепа от страна, с която обществото, от което произлизат, не желае или не може да работи ефективно.
Единственото разрешение беше в международното сътрудничество. Подкрепата за терористите трябва да бъде спряна. Останат ли само със собствените си средства, терористите ще се превърнат в нещо като мрежа за организирана престъпност… но въпреки всичките си изявления демократичните страни смятаха за по-лесно да решават проблемите си самостоятелно, вместо да се сплотят и да нанесат решителен удар на тези, които предизвикваха проблемите. Това не беше ли се променило? ЦРУ даде данни за терористите на някой друг и в резултат на това бяха предприети действия. Следователно онова, което бе видял преди малко, представляваше стъпка в правилна посока, дори и ако не е непременно най-правилната стъпка. Райън си каза, че преди малко е бил свидетел на едно от многото несъвършенства на света, но поне то бе ориентирано в правилна посока. Това, че той бе смутен от видяното, е последствие от цивилизованото общество, в което живее. Това, че сега разбира видяното, е резултат на…на какво?
Кантор влезе в канцеларията на адмирал Гриър.
— Е? — попита заместник-директорът.
— Ще му пишем пет плюс или може би шест минус. Зависи от това какъв урок ще си вземе от всичко.
— Проблеми със съвестта ли? — попита заместник-директорът.
— Да.
— Време е да разбере какво представлява играта. Всеки трябва да научи това. Той ще остане — каза Гриър.
— Вероятно.
Пикапът опита да паркира в алеята под сградата на Хувър*, но един постови му направи знак да се махне. Шофьорът се поколеба, донякъде от безсилие, и разярен в същото време, се опитваше да измисли нещо. Никак не му помагаше и натовареното движение. Накрая започна да обикаля около сградата, докато намери място в един обществен гараж. Служителят в гаража направи гримаса, когато видя това плебейско превозно средство — беше свикнал да вижда буици и кадилаци — и бързо се отдалечи, за да не покаже чувствата си. Шофьорът и неговият син не му обърнаха внимание. Тръгнаха надолу, пресякоха улицата и се насочиха пешком по пътя, по който не можаха да минат с колата. Накрая стигнаха до вратата и влязоха.
[* Сградата на ФБР във Вашингтон. — Б.пр.]
Дежурният агент на бюрото до входа забеляза влизането на двама не съвсем прилично облечени мъже, по-възрастният от които беше увил нещо в коженото си яке и го носеше под мишница. Това незабавно привлече вниманието на агента. С лявата си ръка направи знак на двамата да дойдат при него. Дясната му се намираше някъде другаде.
— С какво мога да ви бъда полезен, сър?
— Здрасти — каза мъжът. — Имам нещо за вас. — Той вдигна якето и извади автомат. Бързо разбра, че това не е начинът да се сприятели с ФБР.
Агентът грабна автомата и го дръпна, като в същото време скочи и протегна ръка към пистолета си. Бутонът за тревога вече беше натиснат и други двама агенти се присъединиха към сцената. Агентът зад бюрото веднага забеляза, че затворът на автомата е прибран и че нямаше пълнител.
— Аз го намерих — гордо обясни детето.
— Какво? — запита един от пристигналите агенти.
— А аз си помислих, че трябва да го донеса тук — добави бащата.
— По дяволите! — отбеляза агентът зад бюрото.
— Я да видим. — Пристигна и един старши агент. Той се появи от залага за наблюдение, чиито телевизионни камери наблюдаваха входа. Агентът зад бюрото още веднъж провери оръжието и след това го подаде.
Автоматът беше „Узи“, деветмилиметровото израелско оръжие, използвано по целия свят заради качествата си — балансировка и точност. Обозначенията по изглеждащия евтино („Узи“ е всичко друго, но не и евтин, макар да изглежда така) метал беше покрит е червеникавокафява ръжда, а от затвора покапа вода. Агентът изтегли ударника и погледна в цевта. С автомата беше стреляно, без след това да е почистван. Невъзможно беше да се каже преди колко време е станало това, но в момента нямаше много случаи във ФБР, в които да е използвано оръжие от този вид.
— Къде намерихте това, сър?
— В една каменоломна на около тридесет мили оттук — отговори мъжът.
— Аз го намерих! — изтъкна момчето.
— Така е, той го намери — съгласи се бащата. — Реших, че тук трябва да го донеса.
— Правилно сте решили, сър. Моля, елате с мен.
Агентът на бюрото им даде пропуски за „посетители“. Той и останалите двама агенти се върнаха към работата си, като се чудеха какво, по дяволите, беше всичко това.
Малкото хора на последния етаж на ФБР с изненада видяха един мъж с автомат в ръка, но нямаше да бъде съвсем в шикозния стил на ФБР, ако обърнеха твърде много внимание — човекът с автомата имаше пропуск на бюрото, пък и държеше автомата както трябва. Но когато влезе в една канцелария, автоматът накара първата видяла го секретарка да реагира.
— Бил вътре ли е? — попита агентът.
— Да, аз ще… — Очите й не се отместваха от автомата.
Мъжът й махна с ръка, подкани посетителите да го последват и тръгна към канцеларията на Бил Шоу. Вратата беше отворена. Шоу разговаряше с един от хората си. Специалният агент Ричард Алдън отиде право при бюрото на Шоу и постави автомата върху него.
— Господи, Ричи! — Шоу вдигна очи към агента, а след това ги свали към автомата. — Какво е това?
— Бил, тези двама души току-що влязоха през вратата долу и ни го дадоха. Реших, че може би е интересно.
Шоу погледна двамата е пропуски за посетители и ги покани да седнат на дивана до стената. Повика още двама агенти и един специалист от лабораторията по балистика. Докато нещата се организираха, секретарката му донесе кафе за бащата и „Доктор Пепърс“* за сина.