— Той е включил алармената инсталация, така ли? Затова ли останалите дойдоха така бързо?
— Чарли Уинстън — каза Оуенс, — ролсройсът има електронна алармена инсталация в случай на нападение — вие обаче не трябва да разказвате на никого за това. Тя е предупредила щаба. Сержант Прайс е действал напълно по своя инициатива. За негово нещастие войникът е тренирал бягане с препятствия на писта и крос и прескочил бариерите. Прайс опитал да стори същото, но паднал и си счупил носа. Доста се озорил, докато настигне войника. В същото време изпратил сигнал за тревога по портативния си радиотелефон.
— Е, радвам се, че все пак го догони. Този войник ми изкара ангелите. Надявам се, че и сержантът ще получи потупване по рамото.
— Като начало — Полицейския медал на кралицата и благодарностите на нейно величество — обади се Ашли. Едно нещо ни обърка, доктор Райън. Напуснахте военните с физически недъг, а вчера нямахте такъв.
— Знаете, че след като напуснах армията, се заех с брокерство. Създадох си име и бащата на Кати дойде да говори с мен. Тогава се запознах с нея. Отказах поканата да отида в Ню Йорк, но с Кати веднага се сприятелихме. Не след дълго се сгодихме. По онова време гърбът ми беше гипсиран, защото от време на време състоянието ми се влошаваше. Това се случи, след като се сгодихме, и Кати ме заведе в болницата „Джон Хопкинс“, за да ме прегледа някой неин преподавател. Стенли Рабиновиц, професор по неврология, ме подложи на тридневни тестове и каза, че може да ме направи почти като нов. Оказа се, че лекарите в Бетесда са объркали миелограмата* ми. Не искам да кажа нищо лошо за тях, много ги биваше, но Стан е може би най-добрият. И държи на думата си. Отвори ме в един петъчен ден и два месеца по-късно аз наистина бях почти като нов. Та ето това е историята с гърба на Райън. Просто имах късмета да се влюбя в хубаво момиче, което учеше за хирург.
[* Снимка на гръбначния стълб. — Б.пр.]
— Съпругата ви е много способна и ерудирана жена — съгласи се Оуенс.
— А на вас ви се е сторила нахална — отбеляза Райън.
— Не, доктор Райън. Когато човек е в стрес, не е в най-добрата си форма. Освен това жена ви прегледа техни кралски височества на място, а за нас това беше от изключителна полза. Отказа да се отдели от вас, докато се намирахте под грижите на компетентни медицински лица. Човек едва ли може да я вини за такова нещо. Според нея процедурите по установяване на самоличността са малко дълги и съвсем естествено се тревожеше за вас. Можеше да бъдем по-експедитивни…
— Не трябва да се извинявате, сър. Баща ми беше полицай. Зная как стоят нещата. Разбирам, че сте имали проблеми с проучването ми.
— Малко повече от три часа — проблемът се дължеше на часовата разлика. Взехме паспорта от сакото ви, шофьорската ви книжка, на която за наша радост имаше снимка. Обадихме се на вашия аташе по правните въпроси около пет часа, а в Америка тогава е обед. Той се обади на службата на ФБР в Балтимор, които пък от своя страна се свързаха с канцеларията си в Анаполис. Идентифицирането е доста банален процес — най-напред е трябвало да намерят някой във вашата военноморска академия, който знае кой сте, кога сте дошли тук и така нататък. След това откриха пътническия агент, който е резервирал мястото ви в самолета и стаята в хотела. Друг агент на ФБР отиде в агенцията, където е регистрирана колата ви. Много от тези хора бяха излезли на обяд и предполагам, че с това загубихме около час. В същото време аташето изпрати запитване до морската пехота. За три часа получихме доста пълно описание за вас — включително и отпечатъците. Снехме отпечатъци от пръстите ви от пътните документи и от хотелската регистрация. Естествено, те съвпадаха напълно с отпечатъците от военното ви досие.
— Три часа?
„Тук е било вечер, а у дома — обед и са свършили всичко за три часа. По дяволите!“
— Докато се вършеха всички тези неща, трябваше няколко пъти да разпитваме жена ви, за да бъдем сигурни, че ни е разказала всичко, което е видяла…
— И всеки път тя ви е разказвала нещата точно по един и същи начин, нали? — попита Райън.
— Наистина — отговори Оуенс с усмивка. — Това е доста интересно.
Райън се усмихна.
— Не и за Кати. По отношение на някои неща, особено медицината, е истинска машина. Изненадан съм, че не ви е дала всичко и на фотолента.
— И тя каза същото — отговори Оуенс. — Снимките във вестниците са от японски турист — това е клише, нали? — с телеобектив от половината разстояние до следващата пряка. Предполагам, ще ви бъде интересно да узнаете, че в морската пехота имат много високо мнение за вас. — Оуенс погледна записките си. — Определен сте като първенец на класа в Куантико, а и докладите ви за годност са отлични.
— Значи имате достатъчно сведения, за да сте сигурни, че съм от добрите, нали?
— Убедени бяхме в това още от самото начало — каза Тейлър. — И все пак човек трябва да бъде внимателен в такива сложни случаи, а този беше много повече от сложен.
— Има обаче нещо, което ме притеснява — каза Джек. Притесняваха го повече неща, но мозъкът му работеше твърде бавно, за да може да подреди всичките.
— Кое е то? — попита Оуенс.
— По дяволите, какво правеха те — кралското семейство ли ги наричате? — на улицата само с един човек охрана. Чакайте малко. — Райън наклони глава. Продължи да говори много бавно, като се опитваше да подреди мислите си. — Тази засада е била планирана, не е било случайна среща. Но лошите ги хванаха в движение… Трябвало е да ударят точно определена кола на точно определено място. Някой е изчислил всичко. Тук трябва да са замесени повече хора, нали? — Райън не получи отговор. Това беше единственият отговор, от който се нуждаеше. — Някой с радио…тези типове трябва да са знаели, че колата идва, по кой маршрут ще тръгнат и точно кога колата ще навлезе в зоната на засадата. Но дори и тогава не би било твърде лесно, защото човек трябва да се притеснява и за преминаващите коли.
— Нали сте само историк, доктор Райън? — попита Ашли.
— В морската пехота ни учеха да правим засади. Ако искаш да направиш засада на определена цел…първо, трябва да разполагаш с разузнавателна информация, второ, трябва да си избереш терена, трето, изпращаш свои хора разузнавачи, за да ти кажат кога идва целта — това са най-основните изисквания. Защо тук — защо в парка „Сейнт Джеймс“, защо на улицата към двореца?
„Терористът е политическо същество. Целта и мястото се избират заради политическия ефект“ — каза си Райън.
— Не отговорихте на предишния ми въпрос. Това опит за убийство ли беше или за отвличане?
— Не сме напълно сигурни — отговори Оуенс.
Райън огледа гостите си. Току-що се беше докоснал до открит нерв.
„Обездвижиха колата с противотанкова граната, изстреляна от автомат, а и двамата имаха в себе си и ръчни гранати. Ако просто са искали да убият…гранатите биха разбили всяка броня на лека кола, защо изобщо трябва да използват автомати? Не, ако това беше чист опит за убийство, те нямаше да се бавят толкова време. Вие току-що ме избудалкахте, мистър Оуенс. Това съвсем определено си беше опит за отвличане и вие го знаете“
— А защо сте имали само един човек от охраната в колата? Трябва да пазите хората си по-добре.
„Какво каза Тони? Неофициално пътуване ли? Първото изискване за успешна засада е доброто разузнаване… Идиот такъв, не можеш да упорстваш за това!“
Полковникът разреши проблема вместо Джек.
— Е, вярвам, че огледахме нещата от всички страни. Вероятно ще се върнем утре сутринта — каза Оуенс.
— Как са терористите? Имам предвид оня, когото раних.
— Не желае да ни сътрудничи кой знае колко. Изобщо не говори с нас дори и за да ни каже името си. Позната история — винаги се повтаря, когато се занимаваме с такива като него. Успяхме да го идентифицираме преди няколко часа. Досега няма криминално досие. Фигурира като вероятен участник в два по-дребни случая, но нищо друго. Възстановява се доста бързо и след около три седмици — студено каза Тейлър — ще бъде изправен да отговаря и пред съд от дванадесет добри и верни мъже, ще бъде осъден и изпратен да прекара остатъка от живота си в затвор с максимално строг режим.