[* Вид безалкохолно питие. — Б.пр.]
— Бихте ли ми казали имената си, моля?
— Казвам се Робърт Нютон, а това тук е синът ми, Лион — каза и адреса, и телефонния си номер, без да го питат.
— И къде намерихте автомата? — попита Шоу, докато си записваше.
— Мястото се нарича Каменоломната на Джоунс. Мога да ви го покажа на карта.
— Какво сте правили там?
— Ловях риба. Аз го намерих — напомни Лион.
— Аз събирах дърва за огрев — каза бащата.
— По това време на годината?
— По-добре е, отколкото да го правиш през лятото, когато е горещо — отговори не без логика Нютон. — Пък и дървото изсъхва. Аз съм строителен работник, от онези, дето ходят по високите метални скели, и сега нямаме много работа, та излязох за дърва. Момчето не е на училище днес и го взех със себе си. Лион обича да лови риба, докато аз режа дървата. Доста големи риби има там — намигна той.
— О, окей — ухили се Шоу. — Лион, ти някога хващал ли си от тях?
— Не, но последния път за малко щях да я хвана отговори момчето.
— И какво стана след това?
Мистър Нютон кимна е глава към сина си.
— Значи кукичката ми се закача на нещо тежко и аз дърпам и дърпам, и дърпам. То се откачи и опитах съвсем силно да го извадя, но не можах. Затова извиках тате.
— Аз го извадих — обясни Нютон. — Когато видях, че е автомат, за малко не си оцапах гащите. Кукичката беше се закачила за скобата на спусъка. Какъв е този автомат?
— „Узи“. Правят ги най-вече в Израел — отговори експертът от балистичната лаборатория, като вдигна поглед от автомата. — Престоял е във водата най-малко месец.
Шоу и един от другите агенти се спогледаха при тази новина.
— Боя се, че доста го пипах — каза Нютон. — Надявам се, че не съм унищожил пръстовите отпечатъци.
— Не след като е било във водата, мистър Нютон — отговори Шоу. — И право тук ли го донесохте?
— Да. Намерихме го само преди … о, час и половина. Освен че го пипахме, не сме правили нищо друго. Нямаше пълнител в него.
— Вие разбирате от оръжие, а? — попита балистикът.
— Да. Прекарах една година във Виетнам. Бях пехотинец в 137-ми въздушен полк. Доста добре познавам автоматите „М-16“ — усмихна се Нютон. — Пък и ходех на лов от време на време, най-вече за зайци и птици.
— Разкажете ми за каменоломната — каза Шоу.
— Намира се встрани от главния път, може би на около триста метра. Има много дървета. Оттам си вземам дърва за огрев. Не зная кой е собственикът. Много коли ходят нататък. Децата паркират там в събота вечер, такова място е, нали се сещате?
— Чували ли сте някога да се стреля там?
— Не, освен по време на ловния сезон. Там има катерици. Много катерици. Е, този автомат интересува ли ви? Означава ли нещо за вас?
— Може би. С такъв са убили офицер от полицията и…
— А, да. Онази госпожа и детето й в Анаполис, нали? — замълча за момент. — По дяволите!
Шоу погледна момчето. Реши, че е на около девет години. Хлапето имаше умни очи, с които разглеждаше нещата, които Шоу бе окачил по стените — възпоменателни предмети от многото му случаи и служби.
— Мистър Нютон, направихте ни голяма услуга.
— Така ли! — отговори Лион. — И какво ще правите с автомата?
Балистикът отговори:
— Най-напред ще го почистим и ще проверим дали е здрав. След това ще стреляме с него. — Погледна към Шоу. — Можеш да забравиш всички останали юридически процедури. Водата в каменоломната трябва да е химически активна. Тази корозия е доста силна. — Погледна към Лион. — Ако хванеш риба там, синко, не я яж, преди баща ти да каже, че може.
— Добре — увери го момчето.
— Тъкани — обади се Шоу.
— Да, може би има. Не се притеснявай. Ако има такива, ще ги намерим.
— Какво ще кажеш за цевта?
— Може би — отговори човекът. — Между другото този автомат е от Сингапур. Значи е доста нов. Израелците неотдавна им дадоха лиценз за производството — преди осемнадесет месеца. Същата фабрика, в която се прави и „М-16“ по лиценз от „Колт“. — Той прочете серийния номер. След няколко минути щеше да бъде изпратен на аташето по правните въпроси от ФБР в Сингапур. — Искам да започна работа по този автомат веднага.
— Мога ли да гледам? — попита Лион. — Няма да преча.
— Виж какво — отговори му Шоу. — Искам да поговоря с баща ти още малко. Искаш ли да накарам някой от нашите агенти да те разведе из музея. Можеш да видиш как сме хванали всичките лоши типове от едното време. Ако почакаш отвън, ще дойдат да те вземат и да те разходят из музея.
— Добре!
— Не можем да обсъждаме това, нали? — попита Нютон, след като синът му излезе.
— Точно така, сър. — Шоу замълча. — Това е важно по две причини. Първо, не желаем извършителите да знаят, че сме направили пробив по случая — а това би могло да се окаже сериозен пробив, мистър Нютон. Вие направихте нещо много важно. Втората причина е, че трябва да защитаваме вас и семейството ви. Хората, въвлечени в този случай, са доста опасни. Вижте нещата по следния начин: те се опитаха да убият бременна жена и четиригодишно момиченце.
Това привлече вниманието на мъжа. Робърт Нютон, който имаше пет деца, три от които момичета, не хареса чутото.
— Виждали ли сте хора около каменоломната? — попита Шоу.
— Какво искате да кажете?
— Когото и да е.
— Може би има още двама-трима, които секат дърва там. Зная имената им — искам да кажа малките им имена. И както ви казах, децата обичат да паркират там. — Той се засмя. — Веднъж трябваше да помогна на едно. Искам да кажа, че пътят не е кой знае колко хубав и едно хлапе беше загазило в калта и… — Нютон замлъкна. — Един ден, беше вторник, не бяхме на работа, защото кранът се счупи, а не ми се седеше вкъщи. Та излязох да насека малко дърва. От пътя излизаше един микробус. Имаха истински проблеми в калта. Трябваше да чакам десетина минути, защото беше блокирал целия път, хлъзгаше се и буксуваше.
— Какъв микробус?
— Тъмен. От онези с плъзгаща се странична врата — трябва да е бил правен по поръчка, защото стъклата му бяха от онези, тъмните.
„Ето!“ — помисли си Шоу.
— Видяхте ли шофьора или някой друг вътре?
Нютон помисли малко.
— Да. Беше чернокож. Спомням си, че крещеше. Предполагам, че му беше писнало да буксува така в калта. Искам да кажа, не го чувах, но можеше да се познае, че крещи, досещате ли се? Имаше брада и кожено яке като това, е което ходя на работа.
— Друго за микробуса спомняте ли си?
— Мисля, че издаваше шум, сякаш имаше голям V-образен осемцилиндров двигател. Да, трябва да е бил правен по поръчка, за да има такъв двигател.
Твърде силно развълнуван, за да се усмихне, Шоу погледна към хората си, които усилено си записваха.
— Вестниците писаха, че всички гадове са били бели — каза Нютон.
— Вестниците не винаги представят нещата правилно — отбеляза Шоу.
— Искате да кажете, че онова копеле, дето уби полицая, е чернокожо? — Нютон не хареса това. И той беше чернокож. — И се е опитал да очисти онова семейство…мама му стара!
— Мистър Нютон, това е тайна. Разбирате ли ме? На никого не можете да разказвате. Дори на сина си. Той беше ли е вас тогава?
— Не. Беше на училище.
— Добре. На никого не можете да казвате. За да защитите себе си и семейството си. Става дума за много опасни хора.
— Добре. — Нютон погледна към масата за момент. — Искате да кажете, че тук наоколо има хора е автомати, които убиват хора, тук? Не В Ливан или други такива, а тук?
— Горе-долу сте прав.
— Хей, човече, не съм прекарал една година във Виетнам, за да имаме такива неща тук.
Няколко етажа по-долу експертите от балистичната лаборатория вече бяха разглобили автомата. Всяко парченце беше почистено с малка прахосмукачка е надеждата, че може да се намерят нишки, които да съответстват на онези от микробуса. Частите бяха разгледани за последен път. Пораженията от водата бяха повредили повечето от щампованите детайли, голяма част от тях от мека стомана. По-здравата, устойчива на корозия балистична стомана на цевта и ударника бяха в малко по-добър вид. Самият шеф на балистичната лаборатория сглоби автомата, просто за да покаже на техниците, че все ОЩЕ знае как. Не бързаше и грижливо смазваше всяка част, като накрая пробва ударния механизъм, за да провери дали работи правилно.