„Когато това се случи, аз поне имах, щастието да бъда в безсъзнание. Джек трябваше да преживее всичко. Той още плаща цената за това — помисли си тя. — Сега работи на две места, лицето му винаги е застинало, концентрирано върху нещо, за което не може да говори.“ Тя не знаеше какво точно прави той, но беше сигурно, че то все още не е доведено докрай.
Неочаквано за нея медицинската професия й беше дала вяра в съдбата. На някои хора просто им изтичаше времето. Ако все още това време не беше дошло, шансът или добрият хирург можеха да спасят въпросния живот, но ако времето беше настъпило, всичките умеещи хора по света не биха могли да го променят. Каролайн Райън разбираше, че това е странен начин на мислене за лекар, и уравновесяваше вярата с професионалната сигурност, че тя е инструментът, който осуетява силата, управляваща света. Беше си избрала поле, в което рядко животът и смъртта се бореха. Само тя знаеше това. Нейна близка приятелка избра педиатрична онкология, лечението на деца, болни от рак. Това беше областта, която имаше крещяща нужда от най-добрите хора медици, и тя се изкушаваше, но знаеше, че изпитанието за човечността й щеше да бъде непоносимо. Как би могла да носи дете в себе си, докато гледа как умират други деца? Как би могла да сътворява живот, след като знае, че не може да предотврати загубата му? Нейната вяра в съдбата никога не би могла да помогне на въображението й да направи този скок и страхът от това, което би могло да стане с психиката й, я накара да се насочи в област, която беше взискателна по друг начин. Едно беше да заложиш живота си и съвсем друго — да рискуваш душата си.
Тя знаеше, че Джек има смелостта да посрещне такова предизвикателство. Това също имаше своята цена. Болката, която понякога виждаше в него, можеше да бъде само по този въпрос. Тя беше сигурна, че несподелената му работа в ЦРУ беше насочена към намирането и убиването на хората, които я бяха нападнали. Смяташе, че това е необходимо, и нямаше да пролее нито сълза за хората, които почти бяха убили детето й, но като лекар тя не можеше да обмисля подобна задача. Ясно беше, че на мъжа й никак не му е лесно. Преди няколко дни нещо се беше случило. Той се бореше с него, каквото и да беше то, но не можеше да го обсъжда е никого, като се опитваше да запази останалата част от света в нормален вид, опитваше се да обича семейството си, докато се трудеше за… да причини смъртта на други? Не може да е понесъл това с лекота. Съпругът й беше истински добър човек, идеален в толкова много отношения. „Поне за мен“ — помисли си тя. Беше се влюбил в нея при първата им среща и тя можеше да си спомни всяка стъпка по време на ухажването. Помиеше неловкото му — а като си помисли сега, страхотно смешно — предложение за женитба, ужаса в очите му, когато тя се беше поколебала над отговора, сякаш почувства, че не я заслужава, идиотът. Най-силно си спомняше лицето му, когато се роди Сали. Мъжът, който беше обърнал гръб на безскрупулния свят на инвестициите — света, който след смъртта на майка й бе превърнал баща й в агресивен, нещастен мъж, — който се беше върнал към обучението на ентусиазираните млади хора, сега беше хванат в нещо, което не харесваше. Но тя беше сигурна, че той полага всички усилия, а тя знаеше колко е старателен. Тя току-що го беше изпитала. Кати искаше да може да сподели проблема, както той понякога трябваше да сподели нейната депресия след неуспешна операция. Тя беше имала нужда от него преди няколко седмици, изпълнени с болка, а сега той се нуждаеше от нея по същия начин.
— Какво те притеснява? Мога ли да ти помогна?
— Не мога да разговарям за това — каза Джек, като завързваше връзката си. — То бе точно каквото трябваше да се направи, но няма да ти хареса много.
— Хората, които…
— Не, не тях. Ако бяха те… — Обърна се с лице към жена си.
— Ако бяха те, аз щях да съм целият в усмивки. Има пробив. ФБР — не трябва да ти казвам това и то си остава в тази стая — са намерили автомата. Това може да е важно, но все още не сме сигурни. Другото — е, за него не мога да говоря. Съжалявам. Иска ми се да мога.
— Не си направил нищо лошо, нали? — Лицето му се изопна при този въпрос.
— Не. Мислих за това през последните няколко дни. Помниш ли, когато трябваше да извадиш окото на онази дама? Необходимо беше, но ти все още се чувстваше доста зле заради това. Същото нещо. — Той погледна към огледалото. „Донякъде същото.“
— Джек, обичам те и вярвам в теб. Зная, че ще направиш каквото трябва.
— Радвам се, мила, защото понякога не съм сигурен. — Той протегна ръце и тя дойде при него. Помисли си, че в една френска военна база друга млада жена изживяваше нещо различно от любеща прегръдка. „Кой е виновен за това? Едно е сигурно, тя не е същата като жена ми. Не е като моето момиче.“
Той я усети до себе си, отново почувства бебето да се движи и най-накрая се убеди. Както неговата жена трябваше да бъде закриляна, така трябваше да бъдат защитавани и другите жени, и всички деца, и всички хора, които терористите, обучаващи се в този лагер, смятаха просто за абстрактни вещи. Тъй като не бяха абстрактни предмети, те бяха реални. Самите терористи бяха изхвърлили себе си от цивилизованото общество и трябваше по един или друг начин да бъдат намерени. „Ако можем да го правим по цивилизован начин, добре — ако ли не, тогава трябва да направим каквото можем и да разчитаме на съвестта си да не ни накара да откачим.“ Помисли, че може да се довери на съвестта си. Държеше я в ръцете си. Джек нежно целуна жена си по бузата.
— Благодаря. Станаха дванадесет.
След семинара оставаха последните две седмици преподаване, после идваха окончателните изпити и накрая седмицата, през която се даваха званията: поредният клас курсанти завършваше, за да се присъедини към флотата и армията. Новобранците вече не бяха зайци и можеха да се усмихват веднъж или два пъти дневно на обществени места. Училището стана почти тихо, тъй като курсантите от по-ниските курсове си заминаха у дома за кратка ваканция, преди да заминат на плаване с флотата и да се подготвят за новобранското лято — грубото посвещаване на нов клас курсанти от средните курсове. Райън по най-нелеп начин беше хванат в капана на истинската си работа в продължение на седмица, като обработи цяла планина от хартии. Сега нито отделът по история на академията, ни го ЦРУ бяха много доволни от него. Опитът му да работи за двама господари не се увенча с пълен успех. Разбираше, че и двете работи бяха пострадали, и знаеше, че ще трябва да избере едната от тях. Той съзнателно се опитваше да избегне това решение, докато купчината доказателства за необходимостта от него растеше.
— Хей, Джек! — Роби влезе, облечен в неофициалната си бяла униформа.
— Сядай, майоре. Как е летенето?
— Няма оплаквания. Хлапакът отново е на седлото — каза Джексън, като седна. — Трябваше да бъдеш е мен в оня „Том-кат“ миналата седмица. Ех, човече, сега най-после отново съм на линия. Боричках се е един в самолет „А-4“, който се правеше на агресор, съсипах го. Беше толкова добре. — Хилеше се като лъв, наблюдаващ стадо куци антилопи. — Готов съм!
— Кога тръгваш?
— Трябва да докладвам за явяването си на служба на 5 август. Предполагам, че ще тръгна оттук на първи.
— Не преди ти и Сиси да вечеряте е нас. — Джек провери календара си. — Тридесети е петък. Седем часа, става ли?
— Тъй вярно, сър.
— Сиси какво ще прави там?
— Ами имат една малка симфония в Норфолк. Ще им бъде втори солист на пиано, като освен това ще преподава.
— Знаеш ли, че там имат и център за извънматочно забременяване? Може би най-после ще можете да имате дете.