Детективът изтича обратно до колата и се обади по радиотелефона, за да предупреди полицията в летището „Хийтроу“, където свършваше тази линия на метрото — когато не пътуваше с колата си, Кули летеше, — и да изпратят коли до всички станции по маршрута „Пикадили лайн“. Просто нямаше достатъчно време.
Кули слезе на следващата спирка, както го бяха обучавали, и взе такси до станцията „Ватерло“. Оттам се обади до телефона.
— Пет-пет-две-девет — отговори му един глас.
— О, извинете ме, опитвах се да набера шест-шест-три-нула. Извинете.
Човекът от другата страна на линията се поколеба за около две секунди.
— О, няма нищо — увери го гласът с тон, който показваше, че съвсем не е така.
Кули постави телефона обратно и отиде към влака. Полагаше всички възможни усилия да не се оглежда назад.
— Джефри Уоткинс на телефона — каза той, като вдигна слушалката.
— О, извинете, опитвах се да се свържа с мистър Тайтъс. Шест-две-девет-едно ли е?
„Всички контакти са прекратени до нови нареждания — му каза този номер. — Не е известно дали сте в опасност. Ще ви се обадим, ако е възможно.“
— Не, тук е шест-две-едно-девет. „Разбрано.“ Уоткинс постави слушалката на мястото й и погледна през прозореца. Имаше чувството, че в стомаха му има топка студено олово. Преглътна два пъти, а след това посегна към чая си. Беше му трудно да се концентрира върху бялата книга, която чете през остатъка от сутринта. Необходими му бяха две напитки и обяд, за да се успокои.
Към обяд Кули се намираше в Дувър, на борда на ферибот, извършващ курсове през Ламанша. Сега беше съвсем нащрек, седеше в един ъгъл и надничаше над вестника, за да види дали някой не го наблюдава. Почти се беше качил на кораба на въздушна възглавница до Кале, но в последния момент реши да се откаже. Имаше достатъчно пари за билет е ферибота по маршрута „Дувър-Дюнкерк“. Не че корабът на въздушна възглавница бе no-скъп, а не искаше да оставя следи от документи. Пък и часът беше само два и петнадесет. Отиде ли във Франция, може да се качи на влак, а след това да вземе и самолет. Почувства се сигурен за първи път от няколко часа насам, но лесно успя да потисне това чувство. Кули не беше изпитвал такъв страх досега. Това го озлобяваше. Тихата омраза, натрупана в него с течение на годините, сега го разяждаше като киселина. Те го бяха накарали да бяга. Бяха го шпионирали! След цялото обучение и предпазните мерки, които старателно спазваше, Кули никога не беше допускал възможността да го открият. Смяташе, че е достатъчно ловък, за да допусне такова нещо. Сега разбираше, че греши, и това го разяри. За първи път в живота си изпита желание да се удари. Загубил беше книжарницата си заедно с всичките книги, които обичаше, и това му беше отнето от проклетите англичани! Ловко сви вестника и го постави в скута си, когато фериботът влезе в Ламанша, спокоен и огрян от лятното слънце. Безизразното му лице беше обърнато към водата и гледаше със спокойния поглед на човек, замислен за градината си, а всъщност виждаше картини, пълни с кръв и смърт.
Никой не беше виждал Оуенс толкова разярен. Досега следенето на Кули беше толкова лесно, но това не можеше да служи като извинение на хората му. Безобидният малък педераст, както го беше нарекъл Ашли, се беше измъкнал така ловко от преследвачите си, както човек, обучаван в самия център в Москва. По всички международни летища във Великобритания стояха хора, стиснали снимката на Кули в ръка, а ако използваше кредитната си карта, за да купи нещо, компютрите веднага щяха да уведомят Скотланд Ярд. Обаче Оуенс имаше гадното чувство, че човекът вече е извън страната. Командирът на отдел Ц-13 освободи хората си.
Ашли също присъстваше в стаята и хората му бяха също така изненадани. Той и Оуенс си размениха погледи, пълни с гняв и отчаяние.
Един детектив беше донесъл лентата със записа на телефонно обаждане до Джефри Уоткинс, направен по-малко от час от изчезването на Кули. Ашли пусна записа. Продължителността му беше двадесет секунди. Не беше гласът на Кули. Ако беше той, щяха да арестуват Уоткинс на място. Въпреки всичките си усилия все още нямаха никакво доказателство срещу Джефри Уоткинс.
— В сградата има човек с това име. Гласът даже съобщи верния му номер. Може да е било просто грешно обаждане.
— Не, разбира се, че не е било.
— Така става, нали знаеш. Подготвяш предварително съобщение, така че да звучи напълно безобидно. Който и да е обучавал тези хора, с знаел какво прави. Какво става с книжарницата?
— Момичето Беатрис не знае абсолютно нищо. В момента наши хора претърсват магазина, но не са намерили нищо освен проклетите стари книги. В апартамента му също. — Оуенс се изправи и продължи да говори с глас, изпълнен с перверзно учудване: — Електротехник… съсипва работа от месеци насам, защото дръпва не тази жица, която трябва.
— Ще се появи. Не може да е имал много пари в себе си. Трябва да използва кредитната си карта.
— Вече е извън страната. Не казвай, че не е. Ако има достатъчно мозък за нещата, които знаем, че е извършил…
— Да — каза Ашли. — Човек не може само да печели, Джеймс.
— Колко ми е приятно да чуя това! — сопна се в отговор Оуенс. — Ония копелета през цялото време се досещаха за всяка наша стъпка. Министърът ще ме пита как стана така, че не можахме да размърдаме задниците си навреме, а аз нямам отговор на този въпрос.
— И каква е следващата ни стъпка?
— Поне знаем как изглежда. Ние…ние споделяме каквото знаем с американците, всичко. Довечера имам определена среща с Мъри. Намекна ми, че имат нещо, за което не може да говори. Несъмнено става дума за някаква операция на ЦРУ.
— Дадено. Тук ли ще се срещате или там?
— Там. — Оуенс замълча. — От това място почва да ми писва.
— Подполковник — каза Ашли, — трябва да измервате успехите си на фона на неуспехите. Вие сте най-добрият в тази канцелария от години.
Оуенс само изръмжа нещо след тази забележка. Знаеше, че това е вярно. Под негово ръководство отдел Ц-13 беше постигнал големи успехи в борбата с ИРА. Но в неговата работа, както и в много други висшестоящите питаха: „Какво постигна днес?“ Вчерашният ден беше история.
— Подозираният контакт на Уоткинс е изчезнал — обяви той три часа по-късно.
— Какво стана? — Докато слушаше обяснението му, Мъри притвори очи и тъжно поклати глава. — И ние имахме същия случай — каза той, след като Оуенс свърши. — Един офицер, който е изменил на ЦРУ. Наблюдавахме жилището му и оставихме нещата да се развиват сами. И изведнъж — хоп! Прецака наблюдаващия го екип. Появи се в Москва след седмица. Случва се, Джими.
— Не на мен — почти изръмжа Оуенс. — Искам да кажа, не досега.
— Как изглежда?
Оуенс плъзна колекция снимки на бюрото. Мъри ги разлисти.
— Дребно копеле, прилича на мишка, нали? Почти плешив. — Агентът на ФБР обмисли това за момент, а след това вдигна телефона и набра един номер. — Фред? Дан се обажда. Искаш ли да слезеш за малко в канцеларията ми?
Човекът пристигна след минута. Мъри не го представи като служител на ЦРУ, а и Оуенс не попита. Не беше необходимо. Беше предоставил по две копия на всяка снимка.
Фред, един от хората, „работещи по-навътре в коридора“, взе снимките и ги разгледа.
— Кой е този?
Оуенс обясни накратко и завърши с думите:
— Вероятно сега е извън страната.
— Е, ако се появи в някоя от мрежите ни, ще ви се обадим — обеща Фред и излезе.
— Знаеш ли какво са замислили? — попита Мъри Оуенс.
— Не. Обаче нещо става. ФБР и ЦРУ са създали смесена тактическа група, но те работят по неща от друга категория и все още не е необходимо да зная всичко.