— Вашите хора имаха ли пръст в нападението над „Пряко действие“?
— Не зная за какво говориш — отговори с набожен глас Мъри. „Откъде, по дяволите, научи това, Джими?“
— Така си и мислех — отговори Оуенс. „Проклети мерки за сигурност!“ — Дан, тук става въпрос за личната безопасност на…
Мъри вдигна ръце като човек, притиснат до стената.
— Зная, зная. И ти имаш право. Трябва да уведомим хората ви за това. Лично ще се обадя на директора.
Телефонът иззвъня. Беше за Оуенс.
— Да? — Командирът на Ц-13 слуша в продължение на минута, преди да затвори телефона. — Благодаря. Дан — въздъхна той, — сега оня определено е в континентална Европа. Използвал е кредитна карта, за да си купи билет за влак от Дюнкерк до Париж преди три часа.
— Накарахте ли французите да го приберат?
— Твърде късно е. Влакът е пристигнал преди двадесет минути. Сега е напълно изчезнал. Освен това нямаме за какво да го арестуваме, нали?
— И Уоткинс е бил предупреден.
— Освен ако това не е бил наистина грешен номер, в което се съмнявам, но опитай се да го докажеш в съд!
— Да. — Съдиите не признаваха никакви инстинкти освен своите.
— И не ми разправяй, че с тях не се излиза наглава! Плащат ми да правя точно това. — Оуенс погледна килима, а след това отново вдигна поглед. — Извини ме за това.
— А, нищо — махна с ръка Мъри. — И преди си имал лоши дни. Аз също. То е част от работата, която вършим. В подобни моменти двамата имаме нужда от бира. Хайде да слезем долу да те почерпя един хамбургер.
— Кога ще се обадиш на директора си?
— Сега там е обяд. Винаги има заседания около обяд. Ще изчакаме няколко часа.
Този ден Райън обядва с Кантор в кафенето на ЦРУ. Обстановката беше като във всяко друго правителствено здание в страната. Храната също не беше нещо особено. Райън реши да опита лазанята, но Марти си взе както обикновено плодова салата и торта. Според Джек това беше доста странна диета, защото видя как лапна една таблетка. Преглътна я с мляко.
— Язва ли, Марти?
— Какво те кара да казваш това?
— Не забравяй, че съм женен за доктор. Ти току-що взе таблетка „Тагамет“. Тя е за язва.
— Това място влияе след известно време — обясни Кантор. — Стомахът започна да ми прави номера миналата година и не се е оправил оттогава. В семейството ми всеки заболява от язва рано или късно. Предполагам, че става въпрос за лоши гени. Лекарството помага, но докторът казва, че се нуждая от по-безобидно обкръжение. — Това беше придружено от изсумтяване.
— Ти наистина работиш прекалено дълго — отбеляза Райън.
— Както и да е. Предложиха на жена ми преподавателско място в университета в Тексас — тя е математик. А за да направят нещата още по-приятни, ме канят в катедрата за политически науки. И заплатата е по-добра. Тук съм от дванадесет години — тихо каза той. — Дълго време.
— В такъв случай защо се чувстваш зле? Преподаването е велика работа. Обожавам го, а и ти ще бъдеш добър преподавател. Ще можеш да гледаш и силен отбор по футбол.
— Да. Е, жена ми вече е там, а аз ще замина след няколко седмици. Това място ще ми липсва.
— Ще ти мине. Представи си какво е да влизаш в някоя сграда без разрешение от компютър. И аз се махнах от първата си работа.
— Но тази е важна. — Кантор допи млякото си и погледна през масата. — Какво ще правиш?
— Питай ме, като се роди бебето. — Райън не желаеше да разисква този въпрос.
— ЦРУ има нужда от хора като теб, Джек. Ти усещаш нещата. Не мислиш и не действаш като бюрократ. Казваш каквото мислиш. Никой в тази сграда не го прави и затова адмиралът те харесва.
— Но аз не съм разговарял с него от…
— Той знае какво правиш — усмихна се Кантор.
— О — разбра Райън, — значи такава е работата.
— Точно така. Старецът наистина те иска, Джек. Ти все още не знаеш колко важна е онази снимка, на която се препъна, нали?
— Аз само ти я показах, Марти — възпротиви се Райън. — Ти си човекът, който направи връзката.
— Ти направи точно каквото трябваше, точно каквото трябва да прави един аналитик. В това нещо използва повече мозък, отколкото можеш да си представиш. Имаш дарба за този вид работа. Ако не можеш да го проумееш, то аз мога.
Кантор погледна към лазанята и изохка. Как е възможно някой да яде тази мазна отрова?
— След две години, считано от днес, ще бъдеш готов за моята работа.
— Нека минаваме мостовете един по един, Марти. — Прекратиха разговора.
Един час по-късно Райън седеше в канцеларията си. Кантор влезе.
— Още ли разговори за повишаване на самочувствието? — усмихна се Джек. „Време е за представителите на пресата…“
— Получихме снимката на един заподозрян член на АОЪ, направена само преди седмица. Дойде от Лондон преди два часа.
— Денис Кули. — Райън разгледа снимката и се засмя. — Изглежда като истински идиот. Какво става?
Кантор обясни.
— Англичаните не са имали късмет, но може би ние ще имаме. Погледни отново снимката и ми кажи нещо важно.
— Искаш да кажеш…той е загубил повечето от косата си. О! Можем да го разпознаем, ако се появи в някой от лагерите.
— Правилно. А шефът току-що издаде разрешение да видиш нещо. За лагер 18 е подготвена акция.
— Каква?
— Като онази, която наблюдава преди. Това още ли те притеснява?
— Не, не съвсем. — „Тревожи ме това, че не се тревожа — помисли си Райън. — Може би трябва да ме притеснява…“ — Не и когато става дума за тези типове. Кога?
— Не мога да ти кажа това, но е скоро.
— Тогава защо ми каза…хубав номер, Марти. Но не е много тънък. Толкова силно ли адмиралът иска да остана?
— Сам си прави изводи.
Един час по-късно експертът по снимките отново беше при тях. Друг спътник беше прелетял над лагера в 22:08 часа местно време. Инфрачервеното изображение показваше осем души, застанали на стрелбището. Ярки огнени пламъци отбелязваха две от фигурите. Стреляха нощем и сега бяха осем души.
— Какво стана? — попита О’Донъл. Той посрещна Кули на летището. Бяха разбрали, че Кули е избягал, по причината за бягството му трябваше да чака досега.
— В книжарницата ми имаше микрофон.
— Сигурен ли си? — попита О’Донъл.
Кули му я подаде. Жицата беше в джоба му в продължение на тридесет часа. О’Донъл спря тойотата, за да я разгледа.
— „Маркони“ правят тези за разузнаването. Много чувствителни са. Колко ли време е бил там?
Кули не можеше да си спомни да е позволил на някого да отиде сам в задната стаичка.
— Нямам представа.
О’Донъл включи на скорост и се отправи към пустинята. Мисли над този въпрос в продължение на минута. Нещо се беше объркало, но какво?
— Някога изпитвал ли си чувството, че те преследват?
— Никога.
— Добре ли провери всичко, Денис?
Кули се поколеба, преди да отговори, и О’Донъл реши, че това е отговорът му.
— Денис, някога нарушавал ли си принципите на нашата работа. Когато и да е?
— Не, Кевин, разбира се, че не. Не е възможно да…за бога, Кевин, минаха седмици, откакто бях във връзка с Уоткинс.
— От последното ти пътуване до Корк. — О’Донъл присви очи на яркото слънце.
— Да, точно така. Тогава ти изпрати свой човек да ме наблюдава. Следял ли ме е някой?
— Ако е имало, то той трябва да е бил страшно умен, пък и не би могъл да се приближи твърде много…
Естествено, О’Донъл обмисляше и друга възможност — Кули може да е станал предател. „Но ако е станал, той няма да дойде тук, нали? — мислеше шефът на АОЪ. — Той ме познава. Знае къде живея, познава Маккени, познава Шон Милър, знае за риболовния флот в Дъндалк.“ О’Донъл осъзна, че Кули знаеше твърде много. Не, ако той с станал предател, сега нямаше да бъде тук. Кули се потеше независимо от климатичната инсталация в колата. Денис нямаше нерви да рискува живота си по този начин. Виждаше се.
— Е, Денис, какво да правим с теб?
Сърцето на Кули моментално промени ритъма си, но той каза уверено:
— Искам да участвам в следващата акция.