„Сега те са в хеликоптерите си — помисли си Райън. Припомни си пребиваването си в крехкия и тромав летателен апарат. — Ето, седиш там с всичкото оборудване, почистени приспособления, оръжието в готовност, и въпреки всичко си така уязвим, като бебе в утроба.“ Зачуди се какви са тези мъже и осъзна, че няма да бъдат по-различни от морските пехотинци, с които беше служил: всички са доброволци, дори в двойна степен, защото трябва доброволно да скачат с парашути. И още — избрали са да станат част от антитерористична група. Отчасти това може би се дължи на малко по-доброто заплащане и може би на гордостта да бъдеш член на малка, много специализирана група — като разузнавателните отреди на морската пехота, — но най-вече те правеха това, защото знаеха, че тази мисия си струва да бъде изпълнена. Всички професионални воини презираха терористите и всеки от тях би мечтал да ги победи в една равностойна битка — идеята за полето на честта не умираше сред истинските професионалисти. Това беше мястото, където решенията се вземаха въз основа на смелостта и уменията, въз основа на самата мъжественост и тази концепция превръщаше професионалния войник в романтик, в личност, водеща се от правила.
Те ще бъдат нервни в хеликоптера. Някои ще се безпокоят и ще се срамуват от това. Други ще подострят ножовете си през цялото време. Някои ще се шегуват тихо. Офицерите и сержантите им ще седят тихо и ще дават пример, като преразглеждат плановете. Всички ще се оглеждат в хеликоптера и ще мразят това, че са хванати в него като в капан. За миг Джек беше там, с тях.
— Късмет, момчета — прошепна на стената той. — Bonne chance*.
[* Желая ви щастие (фр.). — Б.пр.]
Часовете се точеха бавно. На Райън му се струваше, че цифрите на електронния му часовник нямат никакво желание да се сменят, и не можеше да се съсредоточи върху работата си. Отново разглеждаше снимките от лагера, броеше човешките фигури, изучаваше земята, за да опита да разбере какъв ще бъде окончателният подход. Чудеше се дали заповедите им са да заловят терористите живи. Не можеше да вземе решение по този въпрос. От гледна точка на закона му се струваше, че това няма значение. Ако тероризмът е съвременната проява на пиратството — аналогията изглеждаше достатъчно подходяща, — то АОЪ можеше да бъде нападната от въоръжените сили на всяка страна. От друга страна, ако бъдат заловени живи, те могат да бъдат изправени на съд и изложени на показ. Психологическият ефект над другите такива групи може да бъде реален. Ако не ги стреснат, то поне щяха да привлекат вниманието им. Ще бъдат изплашени, като узнаят, че не са в безопасност и в своите най-отдалечени и най-сигурни светилища. Някои от членовете на тези групи може да се оттеглят, а някои може и да проговорят. Не беше необходима много разузнавателна информация, за да им се нанесе удар. Райън беше видял това достатъчно ясно. Трябваше само да се знае къде са. Нищо друго. Знаейки това, човек може да доведе армията на една съвременна нация и въпреки арогантността и бруталността си терористите не биха могли да устоят.
Марти влезе в канцеларията му.
— Готов ли си да идем оттатък?
— По дяволите, да!
— Вечеря ли?
— Не. Може би no-късно.
— Добре.
Отидоха заедно до пристройката. Сега коридорите бяха почти празни. В по-голямата си част ЦРУ работеше както всяко друго учреждение. Към пет часа повечето от служителите си тръгваха за дома — към вечерята и вечерната телевизия.
— Окей, Джек. Това е в реално време. Запомни, че не можеш да обсъждаш с никого каквото и да било. — Джек помисли, че Кантор изглежда доста уморен.
— Марти, ако тази акция излезе успешна, ще кажа на жена си, че АОЪ вече не действат. Тя има правото да знае поне толкова.
— Разбирам. Достатъчно е само да не знае как стават тези работи.
— Едва ли ще й бъде интересно — увери го Джек, като влязоха в стаята с телевизионния монитор. Жан Клод беше пак тук.
— Добър вечер, мистър Кантор, професор Райън — поздрави ги офицерът от DGSE.
— Как върви акцията?
— Намират се в радиомълчание — отговори полковникът.
— Не разбирам как могат да го направят по един и същи начин два пъти — продължи Райън.
— Има риск. Използвана беше малко дезинформация — тайнствено каза Жан Клод. — Освен това вашият самолетоносач е привлякъл цялото им внимание.
— „Саратога“ в момента изпълняват задача от тип „алфа“ — обясни Марти. — Излетели са две изтребителни и три щурмови ескадрили самолети за радиосмущения. Точно сега патрулират по онази „Линия на смъртта“. Според нашите хора от електронното разузнаване либийците леко откачат в момента.
— Спътникът ще се появи над хоризонта след двадесет и четири минути — докладва старши техникът. — Местните атмосферни условия изглеждат добри. Трябва да получим ясни снимки.
Райън искаше да запали цигара. Така чакането ставаше по-леко, но всеки път, когато Кати го надушеше, му излизаше през носа. В този момент нападателният отряд трябва да изминава пълзешком последните хиляда метра. Самият Райън беше правил такова учение. Щяха да свършат всичко с разкървавени длани и колене, с пясък, втрит в раните. Това беше невероятно изморително нещо, а и присъствието на въоръжени войници на мястото на крайната цел го правеше още по-трудно. Трябваше човек да се движи, когато те гледат на другата страна, и да бъде тих. Те ще носят минимум оборудване, личните си оръжия, може би една-две гранати, няколко радиоапарата, и ще се прокрадват през пясъка като тигри, дебнещи и целите в слух.
Всички вече гледаха в празния телевизионен екран, омагьосани от породените във въображението им картини на това, което ставаше в момента.
— Окей — обади се техникът. — Камерите застават на линия, управлението по височина и следенето на автоматичен режим, програмната телеметрия приета. Поглед над целта след деветдесет секунди.
Телевизионният екран светна. Показа се тестовата картина. Райън не беше виждал такава от години.
— Получаваме сигнал.
След това се появи картината. За съжаление тя отново беше инфрачервена. Райън очакваше друго. Поради ниския ъгъл се виждаше много малка част от лагера. Не забелязваха абсолютно никакво движение. Техникът се намръщи и увеличи полето на наблюдение. Нищо не се виждаше, дори и хеликоптерите.
Ъгълът на снимане се променяше бавно и не беше за вярване, че разузнавателният спътник се движи с над двадесет и осем хиляди километра в час. Най-после отново видяха бараките. Райън примигна. Само една от тях — на охраната — имаше включено отопление. Какво значи това? „Отишли са си…няма никой у дома…а и нападателния отряд го няма.“
Райън каза това, което другите се страхуваха да изрекат:
— Нещо се е объркало.
— Кога могат да ни кажат какво се е случило? — попита Кантор.
— Не могат да нарушават радиомълчанието в продължение на няколко часа.
Последваха още два часа. Прекараха ги в канцеларията на Марти. Изпратиха им храна. Жан Клод не казваше нищо, но личеше, че е разочарован от порцията си. Кантор дори не се докосна до яденето си. Иззвъня телефонът. Французинът го вдигна и разговаря на родния си език в продължение на четири-пет минути. Жан Клод остави слушалката и се обърна.
— На стотина километра от лагера нападателният отряд се е натъкнал на част от редовната армия. Вероятно е била механизирана военна част, излязла на учение. Било е неочаквано. Тъй като са летели ниско, са ги забелязали внезапно. Онези открили огън по хеликоптерите. Ефектът на изненадата бил загубен и трябвало да се обърнат. — Нямаше нужда Жан Клод да обяснява, че в най-добрия случай успяваха малко повече от петдесет процента от такива акции.