Двамата мъже тръгнаха към колите си. Алекс си записа регистрационния номер на колата на агента — караше собствената си кола, а не фирмена. Направи и кратко описание на мъжа, за да е сигурно, че хората му няма да убият друг. Радваше се, че не му се падна агент жена. Алекс знаеше, че рано или късно ще трябва да преодолее предубежденията си, но за момента с радост избягваше това. Проследи агента в продължение на няколко преки, а след това се отклони и бързо се върна при къщата.
Не можеше да се каже, че беше на идеално място, но все пак се намираше достатъчно близо. Три малки спални. Но кухнята беше съвсем наред, както и холът. Най-важното беше, че имаше и гараж. Площта на къщата беше около 400 квадратни метра. Имотът бе ограден с жив плет и разположен в полуселски район на представители на работническата класа, където разстоянията между къщите бяха около десетина метра. Щеше да бъде добро скривалище.
След като свърши, той отиде до националното летище „Вашингтон“, където взе самолет за Маями. Там щеше да има тричасов престой, преди да отлети за Мексико сити. Милър го очакваше вече в съответния хотел.
— Здравей, Шон.
— Здравей, Алекс. Искаш ли нещо за пиене?
— Какво имаш?
— Ами донесъл съм бутилка хубаво уиски, а можеш да си вземеш и нещо местно. Бирата не е лоша, но аз лично не пия напитки с червеи в шишето.
Алекс си избра една бира. Не се притесни да си поиска чаша.
— Е?
Добенс изпи бирата на една дълга глътка. Приятно беше да се отпусне, истински. Преструвките у дома създаваха напрежение.
— Нагласил съм скривалището. Направих го тази сутрин. Ще ни свърши идеална работа. Какво става с твоите хора?
— Тръгнали са. Ще пристигнат според плана.
Алекс кимна одобрително, когато получи още една бира.
— Добре. Хайде да видим как ще протече акцията.
— Честно казано, Алекс, ти вдъхнови всичко това. — Милър отвори куфарчето си и извади от него карти и графики. Постави ги на масата за кафе. Алекс не се усмихна. Милър се опитваше да го поласкае, а Добенс не обичаше това. Слуша в продължение на двадесет минути.
— Не е зле, честно, но ще трябва да промениш някои неща.
— Какво? — запита Милър. Вече беше ядосан от тона на Добенс.
— Виж какво, човече, точно тук ще има може би петнадесет души от охраната, а вие трябва да ги очистите бързо. И не става дума за улични ченгета. Тези хора са обучени и добре въоръжени. А и не може да се каже, че са тъпи. Синхронизацията на твоите действия също не е както трябва. Не, Шон, трябва да се стегнем малко.
— Но те ще бъдат, където не трябва! — възпротиви се Милър с колкото е възможно по-безстрастен тон.
— И искаш да тичат наоколо? В никакъв случай, момче! По-добре е да помислиш как да ги очистиш през първите десет секунди. Мисли за тях като за войници. Не трябва само да ги отвлечеш и да бягаш. Тук става дума за бой.
— Но ако охраната ще бъде така силна, както твърдиш…
— Не е проблем да се оправя. Не обръщаш ли внимание на това, което правя аз? Мога да разположа стрелците ти точно където трябва и когато трябва.
— И как, по дяволите, ще го направиш? — Милър вече не можеше да се владее. В Алекс имаше нещо, което го вбесяваше.
— Лесно е — усмихна се Добенс. Наслаждаваше се, че може да покаже на този надут тип как се правят нещата. — Просто ти трябва да…
— И ти наистина ли смяташ, че ще можеш да минеш покрай тях просто така! — сопна се Милър, когато той свърши.
— По-кротко. Не забравяй, че сам мога да решавам какво да правя.
Милър започна да се бори със себе си и този път победи. Каза си, че трябва безпристрастно да разглежда идеята на Алекс. Не му беше приятно да си признае, че планът беше разумен. Този чернокож аматьор му казваше как да провежда операция и това, че беше прав, само влошаваше нещата.
— Хей, човече, така не само е по-добре, но е и по-лесно — отстъпи Алекс. Дори и арогантните белокожи имаха гордост. Това момче беше свикнало да върши нещата така, както му харесва. Добенс реши, че то е достатъчно умно, но твърде сковано. След като веднъж се запалеше по някаква идея, то не искаше нещата да се променят. Алекс разбираше, че от него никога не би излязъл добър инженер. — Помниш ли миналата акция, която правихме за вас? Довери ми се. Тогава бях прав, нали?
Въпреки целия си опит Алекс не можеше да работи с хора. След последната му забележка Милър за малко щеше да избухне, но ирландецът пое дълбоко дъх, като продължи да гледа картата. „Сега разбирам защо американците обичат негрите си толкова много.“
— Нека помисля.
— Добре. Виж какво, аз отивам да поспя, а ти можеш да се молиш над картата колкото си щеш.
— Кои други ще присъстват освен охраната и целта? Алекс се протегна.
— Може би ще намерят някой да им прислужва. По дяволите, не зная. Предполагам, че ще използват прислужницата си. Искам да кажа, че не може да ти дойдат такива гости, без да имаш един слуга, нали? Нея няма да я нараняваме, човече, тя е от нашите сестри, красива жена е. И не забравяй какво казах за дамата и детето. Ако е необходимо, мога да го приема, но ако ги очистиш просто за развлечение, Шон, ще отговаряш пред мен. Нека опитаме да се държим като професионалисти. Там имаш три политически цели. Стигат ти. Останалите са средство за пазарлък и можем да ги използваме, за да демонстрираме добрата си воля. Това може да не е важно за теб, но за мен е, мамицата му! Разбираш ли?
— Добре, Алекс. — В този момент Шон реши, че Алекс няма да доживее края на акцията. Не би било трудно да се уреди това. Заради абсурдната му сантименталност от него не ставаше революционер. „Ще умреш като смел човек. Можем да направим от теб поне мъченик.“
Два часа по-късно Милър призна пред себе си, че това би била неприятна загуба. Човекът наистина имаше усет към акциите.
Хората от охраната дойдоха късно и попречиха на Райън да паркира в гаража си. Бяха трима. Водеше ги Чък Авери от службата за сигурност.
— Съжалявам, че закъсняхме — каза Авери, докато се ръкуваха. — Това са Бърт Лонгли и Майк Кийтън, двама от английските ни колеги.
— Добър ден, мистър Лонгли — обади се от вратата Кати.
Очите му се разшириха, когато видя в какво състояние се намира тя.
— Господи! Може би трябваше да доведем и лекар със себе си! Нямах представа, че сте в такова напреднало състояние.
— Е, това ще бъде малко англичанин — обясни Джек. — Хайде.
— Мистър Лонгли организира нашия ескорт, когато ти се намираше в болницата — каза на съпруга си Кати. — Радвам се отново да ви видя.
— Как се чувствате? — попита Лонгли.
— Малко уморена, но добре — каза Кати.
— Разрешихте ли проблема с Роби? — попита Джек.
— Да. Моля да извиниш мистър Бенет. Боя се, че е възприел инструкциите си прекалено буквално. Няма проблеми да присъства офицер от военноморските сили. Всъщност негово височество желае да се срещне с него. Е, можем ли да разгледаме?
— Ако нямате нищо против, желая да видя тази ваша скала — каза Авери.
— Последвайте ме, господа. — Джек поведе тримата през плъзгащата се стъклена врата на верандата, която гледаше към залива Чесапийк.
— Великолепно! — отбеляза Лонгли.
— Единственото нещо, което не направихме както трябва, е това, че холът и трапезарията са разделени, но такъв беше проектът и не можахме да измислим начин да го променим. Но през всичките тези големи прозорци се разкрива много приятна гледка.
— Да, а освен това осигурява и добра видимост на хората ни — отбеляза Кийтън, като оглеждаше района.
„Да не говорим колко добро поле за стрелба дава“ — помисли си Райън.
— Колко души ще пристигнат? — попита Джек.
— Боя се, че не можем да обсъждаме това — отговори Лонгли.
— Повече от двадесет ли? — настоя Джек. — Смятам да приготвя кафе и сандвичи за хората ви. Не се притеснявайте, не сме казали на Роби.
— За двадесет ще бъде достатъчно — каза след миг Авери.
— Може и без сандвичи. — Мъжът от службата за сигурност си помисли, че ще пият много кафе.
— Добре, хайде да видим скалата. — Джек слезе по стълбите от верандата на тревата. — Много внимавайте тук, господа.