„Ако приемем, че АОЪ са толкова умни, колкото изглежда … а това е неофициално посещение, частно посещение… Те няма да знаят, че трябва да дойдат тук, а дори и да го сторят, са твърде умни, за да атакуват тази къща… Би трябвало да сме в безопасност, нали?“
Но това беше дума със завинаги променен смисъл. Безопасност. Това вече не беше нещо реално.
Джек мина покрай камината и влезе в крилото със спалните. Сали спеше, а Ърни се беше свил в долната част на леглото. Главата му се вдигна, когато Джек влезе в стаята, сякаш за да каже: „Да!“
Неговото момиченце спеше в мир и сънуваше детски сънища, докато баща му съзерцаваше кошмара, който все още витаеше над семейството му, кошмара, който самият той си беше позволил да забрави за няколко часа. Оправи завивките и потупа кучето по главата, преди да излезе от стаята.
Джек се чудеше как ли го правят обществено известните лица. През цялото време живееха с този кошмар. Припомни си, че беше поздравил принца, задето не допуска тази заплаха да определя живота му: „Браво, старче, дай им да разберат! Бъди една безстрашна мишена!“ Райън призна пред нощта, че беше съвсем друго нещо, когато самият ти си мишената, когато семейството ти е мишена. Слагаш на лицето си маската на смелостта и следваш инструкциите си, като се чудиш дали всяка кола на улицата не крие човек с автомат, решил да превърне твоята смърт в много специално политическо изявление. Можеш да не мислиш за това денем, когато имаш много работа, но нощем, когато мисълта започва да броди и идват сънищата…
Такава двойственост беше невероятна. Човек не мисли постоянно за нея, но не може да си позволи и да я забрави. Не може да допусне животът му да се определя от страха, но не бива и да се отдаде на чувството за сигурност. Малко фатализъм би помогнал, но Райън смяташе, че е господар на съдбата си. Не признаваше други възможности. Искаше да нанася удари, ако не по тях, то по съдбата, но и двете се намираха така далеч от обсега му, както корабите, чиито светлини минаваха на много мили от прозорците му. Безопасността на семейството му беше почти осигурена…
„Едва се разминахме!“ — изкрещя той без глас в нощта.
Почти бяха успели. Почти бяха спечелили онази битка и бяха помогнали на други да спечелят друга битка. Той можеше да отвърне на ударите им и знаеше, че най-добре ще го направи, ако работи на бюрото си в Ленгли, като се присъедини към екипа на пълен щат. Нямаше да бъде господар на съдбата си, но поне можеше да играе някаква роля. Вече беше играл роля. Достатъчно важна, макар и случайна, за Франсоаз Теру, онова красиво и зло момиче, което сега е мъртво. Решението беше взето. Хората с пистолетите ще си играят тяхната роля, а човекът зад бюрото — своята. Щяха да му липсват академията и енергичните млади хлапета, но това с цената, която трябва да плати, за да се върне отново в играта. Джек пи вода, преди да си легне.
Новобранското лято започна по график. Джек наблюдаваше с безстрастно съчувствие как неотдавна завършилите гимназисти и колежанчета биваха въвеждани в строгостите на военния живот. Процесът съзнателно беше предвиден така, че слабите да отпаднат колкото е възможно по-рано, и затова се намираше в ръцете на горните курсове, които съвсем наскоро бяха преминали всичко това. Новите младоци разчитаха на спорната милост на по-възрастните, тичаха наоколо с ниско подстриганите си глави под бързия такт на по-старите с две години курсанти.
— Добро утро, Джек! — Роби се приближи, за да гледа заедно с него от паркинга.
— Знаеш ли, Роб, Бостънският колеж не беше нищо подобно.
— Ако си мислиш, че това е новобранско лято! — изсумтя Джексън. — Да можеше да видиш какво беше, когато аз се намирах тук!
— Басирам се, че това го казват от сто години — предположи Джек.
— Може би. — Облечените в бяло новобранци префучаха покрай тях като стадо биволи, всички се задъхваха в горещото, влажно утро. — Ние поне бягахме в по-добър строй.
— През първия ден ли?
— Първите няколко дни бяха голяма бъркотия — призна Джексън.
— Опаковаш ли багажа си?
Джексън кимна.
— Повечето от нещата вече са в кашони. Трябва да запозная заместника си с работата.
— Аз също.
— Напускаш ли? — изненада се Роби.
— Казах на адмирал Гриър, че искам да работя при тях.
— Адмирал…О, онзи от ЦРУ. Значи ще го направиш, а? Как реагираха в отдела?
— Може да се каже, че успяха да задържат сълзите си. Шефът не е особено доволен от цялото време, когато ме нямаше. Изглежда, и двамата с теб ще имаме прощална вечеря.
— Господи, тя е сега в петък, нали?
— Да. Можеш ли да дойдеш към осем и петнадесет?
— Да. Каза, че не трябва да се обличаме официално?
— Точно така — усмихна се Джек. „Падна ли ми!“
Самолетът ВЦ-10 на Кралските военновъздушни сили кацна във военновъздушната база „Андрюс“ в осем часа вечерта и изрулира към терминала, използван от президентския боинг. Репортерите отбелязаха, че сигурността е много здрава, имаше, изглежда, цяла рота от въздушната полиция, а и много цивилни агенти на службата за сигурност. Решиха, че охраната в този район на базата винаги е здрава. Самолетът спря точно където трябваше и стълбата се вдигна до предната врата, която се отвори след миг.
В основата на стълбата чакаха посланикът и служители на Държавния департамент. От самолета охраната правеше последни проверки през прозорците. Накрая негово височество се появи през вратата, придружен от младата си съпруга, махна с ръка на далечните наблюдатели и гъвкаво слезе по стълбата, въпреки че краката му бяха се схванали от полета. Долу офицери от двете държави отдадоха чест, а служителката от протоколната служба към Държавния департамент направи реверанс. Това щеше да й спечели укорите на арбитъра по маниерите в сутрешното издание на „Вашингтон пост“. Шестгодишната внучка на командира на военната база поднесе на нейно височество букет от дванадесет жълти рози. Бляскаха фотосветкавици и двете кралски особи покорно се усмихваха на фотоапаратите и без да бързат, намираха да кажат по нещо приятно на всички, които ги посрещаха. Принцът се пошегува с офицер от военноморските сили, който някога беше негов командир, а принцесата се възмути от потискащото, мокро време, което се беше запазило до вечерта. Съпругата на посланика изтъкна, че тук климатът е такъв и затова някога Вашингтон е бил считан за рисково място. Маларийните комари отдавна бяха изчезнали, но климатът не се беше променил много. За щастие всеки разполагаше с климатични инсталации. Репортерите отразиха цвета, стила и кройката на дрехите на принцесата, особено „дръзката“ й нова шапка. Тя позираше като професионален модел, докато съпругът й изглеждаше небрежен като тексаски каубой, колкото и неуместно да изглеждаше това, пъхнал едната си ръка в джоба, със спокойна усмивка на лицето си. Американците, които никога досега не се бяха запознавали с двамата, установиха, че той е чудесен веселяк и, разбира се, всички присъстващи мъже, а и целият западен свят отдавна бяха влюбени в принцесата.