Групата за действие в опасни ситуации можеше да чака още, но колкото повече се бавеше, толкова по-голяма беше вероятността да разтревожат жертвата си. Тръгнаха бавно и внимателно, като ловко се прикриваха, докато се доближиха на петнадесет метра от къщата. Напрегнатите им и зорки очи се опитваха да забележат движение през прозорците, но не виждаха никого. Възможно ли е всички да спят? Водачът на групата влезе първи, като пробяга през двора и спря под един прозорец. Вдигна прът с микрофон и го закачи до ъгъла на един от прозорците, като със слушалката търсеше признаци на живот. Неговият заместник видя как главата на шефа му се накланя встрани почти комично, а след това се обади по радиото. Всички членове на групата му можеха да чуят:
— Телевизорът е включен. Не се чуват никакви разговори, аз…нещо друго, не мога да го разбера. — Махна с ръка на хората си да се доближат един по един, като през това време клечеше под прозореца с готов за стрелба пистолет. След три минути групата му беше готова.
— Ало, ръководителят на групата — пропука радиото. — Говори лейтенант Хабър. Тук някакъв младеж казва, че към пет без петнадесет е излетял от къщата един микробус — горе-долу по същото време полицията разпространи призива си по радиото.
Ръководителят на групата махна с ръка, за да покаже, че е чул, но се отнесе към съобщението като към нещо, което нямаше абсолютно никакво значение. Групата му проведе маньовър за насилствено влизане. Два едновременни залпа от сачмената пушка откъртиха пантите на неостъклената врата и тя още не беше паднала на пода, когато водачът на групата влетя през отвора и насочи пушката си към прозореца. Нищо. Минаха из къщата с движения, наподобяващи някакъв балет на злото. Всичко приключи след около минута. Съобщението по радиото гласеше:
— Сградата е безопасна.
Водачът на групата се появи на предната врата с насочена към пода пушка и смъкна черната си маска, след което махна на другите да се приближат. Ръцете му се движеха нагоре-надолу пред гърдите, правейки сигнал за отбой. Започна да бърше потта от очите си, а лейтенантът и старши агентът от ФБР прекосиха улицата тичешком.
— Е?
— Ще ви хареса — каза водачът на групата. — Хайде.
Върху масичката в хола работеше малък цветен телевизор. Подът беше покрит с опаковки от „Макдоналдс“, а в мивката имаше към петдесетина хартиени чаши. Голямата спалня — тя беше само с около един квадратен метър по-голяма от другите две — представляваше оръжеен склад. И наистина, имаше американска картечница М-60 с кутии по 250 куршума, както и дузина автомати АК-47, три от които бяха разглобени за почистване. Имаше и една пушка с ръчен затвор и оптичен мерник. На дъбовия шкаф беше поставен радиоапарат за сканиране на честотите. Индикаторните му светлинки мигаха. Едната от тях беше настроена на честотата на полицията на Хауърд каунти. За разлика от ФБР местната полиция не използваше обезопасени или закодирани радиосистеми. Агентът от ФБР излезе, отиде при колата си и се свърза с Бил Шоу.
— Значи така, подслушвали са полицията и са се чупили — каза Шоу след две минути.
— Така изглежда. Местните жители могат да опишат микробуса. Трябвало е толкова бързо да се махнат, че са оставили доста оръжие. Вероятно са изплашени. Нешо ново при теб?
— Не. — Шоу се намираше в командния център на ФБР, стая 5005 в сградата на името на Дж. Едгар Хувър. Знаеше за опита на французите да ударят лагера им за обучение. „За втори път се измъкват благодарение на чист късмет“ — Окей. Ще разговарям с щатската полиция. Хората от лабораторията за веществени доказателства са на път към теб. Трай си и координирай действията си с местните полицаи.
— Разбрано. Край.
Хората от охраната вече се настаняваха. Дискретно. Колите им бяха около басейна — напълниха го само преди два дни, а имаше и микробус, който очевидно съдържаше специална комуникационна апаратура. Джек преброи осем души на площадката. Двама от тях бяха с автомати „Узи“. Авери го чакаше, когато спря колата си.
— Малко добри новини за разнообразие. Е, добри и лоши.
— Как така? — попита Райън.
— Някой се е обадил по телефона на полицията и е казал, че е видял хора е оръжие. Натресли са им се наистина бързо. Онези избягали — подслушвали са радиото на полицията, — но пък заловихме малко автомати. Изглежда, нашите приятели са имали скривалище. За тяхно съжаление то не им е свършило работа докрай. Може би сме ги накарали да бягат. Знаем каква кола карат и местните полицаи напълно са блокирали района, а ние претърсваме целия щат. Губернаторът дори е разрешил да използваме хеликоптери от Националната гвардия, за да ни помогнат при търсенето.
— Къде са били те?
— В Хауърд каунти, малък окръг южно от щат Каролина. Изпуснахме ги за пет минути, но сме ги накарали да се движат и в момента са на открито. Просто е въпрос на време.
— Надявам се, че полицаите ще внимават — каза Райън.
— Да, сър.
— Тук има ли някакви проблеми?
— Не. Всичко е просто както трябва. Гостите ви трябва да пристигнат към осем без петнадесет. Какво сте приготвили за вечеря? — попита Авери.
— Ами на път за тук набрах малко бяла царевица — минахте покрай това място, когато идвахте насам. Ще има стек на грил, печени картофи и спаначената салата на Кати. Ще ги нагостим с хубава американска храна. — Джек отвори задния капак на колата и извади чувал е прясно набрани царевици.
Авери се усмихна.
— Дояде ми се.
— В шест и тридесет ще дойде и човек с храна. Студени рола и пържоли. Няма да позволя да работите толкова време без храна, ясно ли е? — настоя Райън. — Не можете да бъдете нащрек, ако сте гладни.
— Ще видим. Благодаря ти.
— Баща ми беше полицай.
— Между другото опитах се да включа лампите около басейна, но не работят.
— Зная. Токът не е наред от два дни. Онези от електроснабдяването казват, че са поставили нов трансформатор и трябва да работи — нещо такова. — Райън вдигна рамене. — Очевидно е повредил прекъсвача на инсталацията за басейна, но в къщата всичко е наред. Не сте предвидили да плувате, нали?
— Не. Искахме да използваме един от контактите тук, но не работи.
— Жалко. Е, имам да свърша някои работи.
Авери го изгледа как тръгна към къщата и за последен път премисли плана си за разполагането на охраната. Две коли на щатската полиция ще спрат на неколкостотин метра по-надолу, за да проверяват всеки, който е тръгнал насам. Повечето от хората му ще покриват пътя. Двама щяха да оглеждат всички страни на двора — гората от двете му страни изглеждаше твърде негостоприемна за проникване, но въпреки това щяха да я наблюдават. Тази група се наричаше „Група едно“. Втората ще се състои от шестима мъже. Трима души трябваше да се намират в къщата. Други трима, единият от които човекът, осигуряващ комуникацията в микробуса, щяха да бъдат между дърветата до басейна.
Мястото за проверка за превишена скорост беше добре познато на местните жители. Всеки уикенд по една-две коли заставаха на тази отсечка от междущатското шосе 70. Дори в местния вестник писаха нещо по този въпрос. Но, разбира се, хората от другите щати не четяха този вестник. Полицаят беше спрял колата си малко след възвишението на пътя, от което колите, тръгнали в посока към Пенсилвания, прелитаха покрай насочения радарен пистолет, преди да се усетят. Уловът беше толкова добър, че никога не се притесняваха да спират онези, които караха под шестдесет и пет мили в час, а най-малко два пъти нощем хващаха шофьори, каращи с над осемдесет.