„Бъдете нащрек за черен микробус. Година на производство и модел неизвестни“ — беше съобщено по радиото до всички преди няколко минути. Полицаят прецени, че в щата Мериленд има поне пет хиляди такива микробуси и всички те ще бъдат на път в петък вечерта. Нека някой друг се тревожи за това. „Доближавайте се изключително внимателно.“
Патрулната му кола се разлюля като лодка, минаваща през дирята на кораб, когато някаква кола префуча край него. Радарният пистолет показа осемдесет и три мили в час. Полицаят включи на скорост и тръгна, преди да осъзнае, че това е черен микробус. „Доближавайте с изключително внимание. Те дори не ни казаха регистрационния номер.“
— Хагърстаун, обажда се единадесет. Преследвам микробус черен на цвят. Мина с осемдесет и три мили. Движа се на запад по междущатско 70, на около три мили от изход 35.
— Единадесет, виж регистрационния им номер, но недей, повтарям, недей да се опитваш да ги задържаш. Прочети номера, изостани и запази визуален контакт. Ще ти изпратим подкрепа.
— Разбрано. Приближавам се. „По дяволите!“
Натисна докрай газта и видя как стрелката на скоростомера се придвижи до деветдесет. Изглежда, микробусът беше намалил малко скоростта. Сега беше на около двеста метра зад него. Присви очи. Виждаше номера, но не можеше да го разчете. Скъси разстоянието по-бавно. От петдесет метра успя да разчете номера — беше инвалиден. Полицаят взе микрофона, за да съобщи числата, когато задната врата рязко се отвори.
Моментално се досети. „Така очистиха Лари Фонтана!“ Натисна спирачката и се опита да завърти волана, но кабелът на микрофона се закачи на ръката му. Полицаят се сви и се смъкна под таблото, докато колата намаляваше скорост. Видя огън, бял като слънцето огнен език, насочен право към него. В момента, в който се досети какво е това, дочу удрящите куршуми. Една от гумите му се пукна, радиаторът експлодира и във въздуха плиснаха пара и вода. Още куршуми заудряха по предния капак, най-вече в дясната част на колата, и полицаят се смъкна под кормилото, като остави колата да подскача на спуканата гума. След това шумът спря. Той вдигна глава и видя, че микробусът се намира на стотина метра и набира скорост нагоре по шосето. Опита се да се обади по радиото, но то не работеше. Скоро откри, че два куршума бяха пръснали акумулатора, от който сега течеше киселина по асфалта. Няколко минути стоя така, учуден, че е жив, преди да дойде друга полицейска кола.
Полицаят трепереше така, че се наложи да държи микрофона с две ръце.
— Хагърстаун, копелето стреля с картечница по колата ми! Микробусът е форд, изглежда, е модел от осемдесет и четвърта година, с инвалиден номер Н-две-две-девет-едно, за последен път е забелязан да се движи в западна посока по междущатско шосе 70, на изток от изход тридесет и пет.
— Удариха ли те?
— Не, но от колата не става нищо. Стреляха по мен с една проклета картечница!
Това наистина раздвижи нещата. ФБР отново беше уведомено и всички налични хеликоптери на щатската полиция се събраха в района на Хагърстаун. За първи път в тях имаше хора с автоматично оръжие. Губернаторът в Анаполис се питаше дали да използва и хора от подразделенията на националната гвардия. Един пехотен полк беше вдигнат по тревога — той и без това провеждаше учение, — но за момента ограничи подкрепата от страна на гвардията до поддръжка в хеликоптерите на щатската полиция. Гонитбата се провеждаше в централните хълмисти райони на щата Мериленд. По радиостанциите и телевизията хората бяха предупреждавани да внимават. Президентът прекарваше уикенда някъде в провинцията и това още усложняваше нещата. Морските пехотинци в близкия Кемп Дейвид и няколко други строго секретни отбранителни поделения, сгушени между хълмовете, свалиха сините си униформи и колани с кобури за пистолет и ги замениха със зелено камуфлажно облекло и пушки М-16.
25.
СРЕЩА
Дойдоха точно навреме. Две полицейски коли останаха на пътя, а други три, натоварени е хора от охраната, придружиха ролсройса до къщата на Райън. Шофьорът, човек от охраната, спря пред къщата и изскочи от колата, за да отвори вратата на пътниците си. Негово височество излезе първи и помогна на жена си. Хората от охраната вече се бяха пръснали навсякъде. Водачът на английския контингент поговори с Авери и групата му се разпръсна по предварително определените места. Когато Джек слезе по стълбите, за да посрещне гостите си, той си помисли, че къщата му е нападната от военни.
— Добре дошли в Перигрин клиф.
— Здравейте, Джек! — Принцът пое ръката му. — Изглеждате чудесно.
— Вие също, сър. — Обърна се към принцесата, с която не се бяха запознавали. — Ваше височество, за мен е голямо удоволствие.
— За нас също, доктор Райън.
Той ги поведе в къщата.
— Как пътувахте?
— Ужасно горещо беше — отговори принцът. — Винаги ли е така през лятото.
— Прекарахме две много горещи седмици — отговори Джек. Преди няколко часа беше стигнало тридесет и девет градуса. — Казват, че утре ще се промени. През следващите няколко дни не се очаква температурата да надвиши двадесет и пет градуса. — Думите му не бяха посрещнати с ентусиазъм.
Кати чакаше вътре заедно със Сали. Тя особено трудно понасяше времето. Ръкува се, а Сали си спомни какво е английски реверанс и направи един с хихикане.
— Вие добре ли сте? — попита Кати нейно височество.
— Отлично, ако не е тази жега. Слава богу, съществуват климатичните инсталации.
— Нека ви покажа къщата. — Райън поведе гостите си към хола, който беше и трапезария.
— Изгледът е прекрасен — отбеляза принцът.
— Така. Първото нещо: в дома ми никой няма да носи сако — рече Райън. — Мисля, че в Англия на това му казвате неофициално облекло.
— Идеята е отлична — каза принцът. Джек пое сакото му и го окачи в гардероба в антрето до старата си полушубка от морската пехота, а след това съблече и своето. През това време Кати беше настанила всички по местата им. Сали седеше до майка си, краката й висяха високо над пода и тя се опитваше да държи роклята си над коленете. Кати установи, че не може да седне удобно.
— Колко ви остава? — попита принцът.
— Осем дни…но, разбира се, понеже ми е за втори път, зная, че може да е всеки момент.
— Аз ще установя това след още седем месеца.
— Така ли? Честито! — Двете жени лъчезарно се усмихнаха.
— Поздравявам ви, сър — отбеляза Райън.
— Благодаря, Джек. А вие как сте?
— Предполагам, знаете какво работя.
— Да, чух снощи от един от нашите хора от охраната… Казаха ми, че сте открили и разпознали лагер за терористи, който след това е бил…неутрализиран — тихо каза принцът.
Райън дискретно кимна.
— Боя се, че не мога да разисквам това.
— Разбирам. А как е малкото момиченце след…
— Сали? — обърна се Джек и попита: — Как е моето малко момиче?
— Аз съм голямо момиче! — натърти тя.
— Какво мислите?
— Мисля, че сте имали дяволски късмет.
— Бих се успокоил само след едно нещо. Предполагам, сте чули?
— Да — той замълча. — Надявам се, че вашите хора ще внимават.
Джек се съгласи, а като чу идващата кола, се изправи. Отвори вратата и видя Роби и Сиси Джексън да слизат от „корветата“ на пилота. Микробусът за комуникациите на службата за сигурност застана зад нея, за да блокира пътя. Роби се засили нагоре по стълбите.
— Какво става? Кой е тук? Президентът ли?
Джек разбра, че Кати трябва да ги е предупредила. Сиси беше облечена в семпла, но много хубава бяла рокля, а Роби беше с вратовръзка. Лошо.
— Влизайте и се присъединявайте към нас — каза Джек с гадна усмивка.
Роби погледна двамата агенти с разкопчани сака до басейна и хвърли озадачен поглед на Джек, но го последва. Когато заобиколиха тухлената камина, очите на летеца се разшириха.