— Майор Джексън, предполагам. — Негово височество се изправи.
— Джек — прошепна Роби, — ще те убия! — Здравейте, сър — поздрави на висок глас той. — Това е жена ми, Сесилия. Както обикновено става, веднага се разделиха на мъжка и женска група.
— Разбрах, че сте пилот от военноморските сили.
— Да, сър. Сега се връщам в ескадрилата си. Летя на F-14. — Роби се бореше със себе си и се опитваше да се овладее. Почти успяваше.
— Да, „Томкат“. Аз съм летял на „Фантом“. А вие?
— Имам сто и двадесет часа на тях, сър. Моята ескадрила премина на четиринайсетките няколко месеца след като отидох в нея. Тъкмо започвах да разбирам фантомите, когато ни ги взеха. Аз…ъъ…сър, вие не сте ли и офицер от военноморския флот?
— Да, майоре. Имам звание капитан — отговори негово височество.
— Благодаря. Сега зная как да се обръщам към вас, капитане — каза Роби с явно облекчение. — Нали може?
— Разбира се. Знаете ли, наистина омръзва това, че хората се държат така неловко в мое присъствие. А вашият приятел ми се скара преди няколко месеца.
Роби се усмихна.
— Знаете ги морските пехотинци, сър. Големи уста, малки мозъци.
Джек разбра какво го очаква.
— Мога ли да пи предложа нещо за пиене?
— Трябва да летя утре, Джек — отговори Роби. Погледна часовника си. — Имам дванадесетчасова забрана.
— Вие се отнасяте сериозно към това нещо — каза принцът.
— И още как, капитане, след като птицата струва тридесет или четиридесет милиона. Ако строшите някоя, по-добре причината да не е в пиенето. Минал съм веднъж през такова нещо.
— О? Какво стана?
— Един от двигателите спря, когато включих форсажа. Опитах се да се върна, но падна налягането на хидравличната система на пет мили от кораба и трябваше да скачам. Два пъти съм катапултирал и Бог ми е свидетел, че ми стига.
— О?
Въпросът му разпали Роби да обясни как беше свършила кариерата му като пилот изпитател в „Пакс Ривър“.
— Летя си аз на три хиляди метра височина…
Джек отиде в кухнята, за да донесе чай с лед за всички. Завари двама от охраната — американец и англичанин.
— Всичко ли е наред? — попита Райън.
— Да. Изглежда, нашите приятели са били забелязани близо до Хагърстаун. Стреляли са в полицейска кола и са се измъкнали. Полицаят е здрав. Пропуснаха този път. Както и да е, за последен път са били видени да отиват на запад. — Агентът от тайната служба беше много доволен от това. Джек погледна навън и видя още един на верандата.
— Сигурни ли сте, че са били те?
— Бил е микробус с инвалидни номера. Обикновено се повтарят — обясни агентът. — Рано или късно това ги проваля. Районът е ограден. Ще ги хванем.
— Добре. — Джек вдигна подноса с чашите.
Когато се върна, Роби обсъждаше е принца нещо за летенето. Джек разбра веднага, тъй като обсъждането включваше сложни движения с ръце.
— Значи, ако изстреляте „Феникса“ в този радиус, той просто не може да й избяга. Ракетата вдига много по-висока скорост, отколкото един пилот — завърши Джексън.
— А, да. Същото, както и с ракетите „Спароу“, нали?
— Да, капитане, само че радиусът е по-малък. — Очите на Роби светеха. — Били ли сте някога в „Томкат“?
— Не, но ми се ще.
— За бога, та това не е проблем. През цялото време возим цивилни — искам да кажа, че трябва разрешение, но сме возили дори и актьори от Холивуд. Уреждането на един полет за вас би трябвало да е играчка. Искам да кажа, че вие не представлявате риск за сигурността, нали? — Роби се засмя и си взе чаша чай. — Благодаря ти, Джек. Капитане, ако имате време, аз разполагам с птицата.
— С удоволствие бих го направил. Имаме малко свободно време…
— Тогава да го направим — каза Джексън.
— Виждам, че вие двамата намерихте общ език.
— Да — отговори принцът. — От години исках да срещна някой пилот на F-14. Значи казвате, че това устройство с телескопичната камера наистина е ефективно?
— Да, сър! Не е кой знае какво. Лупа с десетократно увеличение на една смотана телевизионна камера. Можете да разпознаете жертвата си на петдесет мили и е време за „Феникса“. Ако играете картите си както трябва, можете да разпльоскате оня, преди да е усетил, че сте в същия окръг, а точно това е целта, нали?
— Значи се опитвате да избегнете боя?
— Искате да кажете МВБ — маневриране при въздушен бой, Джек — обясни Роби на невежия наблюдател. — Това ще се промени, когато получим новите двигатели, капитане, но колкото по-отдалеч можете да го свалите, толкова по-добре. Понякога човек се въвлича в най-напечени ситуации, но ако допуснете това, губите най-голямото си предимство. Нашата задача е да влезем в бой с другия от колкото е възможно по-голямо разстояние. Затова го наричаме външен въздушен бой.
— Това би било много полезно на Фолклендските острови — отбеляза негово височество.
— Правилно. Ако влезете в бой с противника си над своята палуба, вие вече сте загубили по-голямата част от битката. Трябва да започваме боя на петстотин километра от кораба и да ги ритаме по задника през цялото време. Ако вашият военноморски флот имаше един самолетоносач, тази малка ненужна пойна никога не би съществувала. Извинете, сър. Вината не е ваша.
— Искате ли да разгледате къщата? — попита Джек. Винаги ставаше така. Трудиш се, за да може единият ти гост да се запознае с другия, а после изведнъж се оказваш изолиран от разговора.
— На колко години е тя, Джек?
— Нанесохме се няколко месеца преди да се роди Сали.
— Дърводелската работа е съвършена. Това там библиотеката ли е?
— Да, сър. — Къщата беше проектирана така, че човек можеше да гледа от хола в библиотеката. Голямата спалня беше над нея. В стената имаше квадратен отвор, от който се виждаше в хола, но Райън постави върху него картина. Джексън забеляза, че тя е на релса и може да се мести настрани. Причината беше напълно ясна. Джек ги поведе към библиотеката. Всички харесваха това, че единственият прозорец в нея се намираше над бюрото му и гледаше към залива.
— Нямаш ли прислужник. Джек?
— Не, сър. Кати мисли да вземе гледачка, но все още не е успяла да ме убеди. Всички готови ли са за вечеря?
Отговорът беше енергичен. Картофите вече се намираха във фурната и Кати беше готова да започне царевицата. Джек извади месото от хладилника и изведе мъжете навън.
— Ще ви хареса, капитане. Джек прави страхотен стек.
— Тайната е във въглищата — обясни Джек. Беше взел шест разкошни на вид парчета телешко филе и хамбургер за Сали. — Става добре и ако месото е хубаво.
— Зная, че е късно да те питам, Джек, но откъде се снабдяваш с такова месо?
— Мой бивш клиент от борсата снабдява ресторанти. Тези парчета са от Канзас сити. — Джек ги постави на решетката с вилица с дълга дръжка. Разнесе се приятно пращене. Той намаза месото с малко сос.
— Панорамата е впечатляваща — отбеляза негово височество.
— Приятно е човек да гледа как минават корабите — съгласи се Джек. — Но сега май са по-нарядко.
— Сигурно слушат радио — каза Роби. — Тази вечер се очаква силна буря.
— Не съм чул такова нещо.
— Това е предната част на студения фронт. Много бързо се развива над Питсбърг. Понеже утре ще излитам, преди да тръгнем насам, се обадих до метеорологичната служба в Пакс. Казаха ми, че на радара бурята изглежда много свирепа. Силен дъжд и вятър. Очаква се към десет часа да завали.
— Тук често ли има такива бури? — попита негово височество.
— Да, капитане. Няма смерчове като в Средния запад, но от гръмотевичните бури тук на човек му се изправят косите. Миналата … не, преди две години докарвах един самолет от Мемфис и имах чувството, че се намирам върху някой от онези пръти за скачане*. Просто нямаш никакъв контрол над самолета. Тези бури могат да бъдат наистина страшни. Долу в Пакс вкарват всички самолети в хангари, а тези, които останат, ги връзват здраво за земята.
[* Pogo stick (англ.) — прът с дръжка в горната част, стъпала за краката в средата и пружина в долната част, така че човек може да подскача нагоре-надолу и настрани. — Б.пр.]