— Така значи. Как да ви възнаградим?
— Да ме възнаградите ли, мадам? — Райън поклати глава. — Много ви благодаря, но не е необходимо. Радвам се, че можах да помогна. Това е достатъчно.
— Не, доктор Райън, не е достатъчно. Едно от хубавите неща на това да бъдеш кралица е, че ти е позволено да оцениш една похвална постъпка и да я възнаградиш по подобаващ начин. Носителят на короната не може да бъде неблагодарен. — Очите й блестяха от някаква нейна шега. Райън установи, че е запленен от човечността на тази жена. Беше чел, че някои хора я смятат за не съвсем интелигентна. Вече знаеше, че са далеч от истината. Зад очите й се криеше пъргав ум, съчетан с живо остроумие. — Ето защо решихме, че ще ви бъде дадено званието Рицар-командор на Викторианския орден.
— Какво… ъ, извинете, мадам. — Райън премигна няколко пъти, докато проумее това, което беше чул.
— Викторианският орден съществува отскоро и е предназначен за награждаване на хора, които са оказали лична услуга на притежателя на короната. Вие сте достоен за него. Това с първият случай от много години, когато наследникът на трона е бил спасен от почти сигурна смърт. За вас като историк може да е интересно да знаете, че повечето от нашите учени имат разногласия относно времето, когато се е случил предишният прецедент — във всеки случай от днес нататък вие ще бъдете известен като сър Джон Райън.
Джек отново си помисли, че трябва да изглежда много смешен с отворена уста.
— Ваше величество, законите на Америка…
— Знаем — спокойно го прекъсна тя. — Още днес министър-председателят ще обсъди това с вашия президент. Вярваме, че е оглед особения характер на случая, както и в името на американско-британските взаимоотношения въпросът ще бъде разрешен по приятелски начин.
— Има достатъчно прецеденти — продължи херцогът. — След Втората световна война няколко американски офицери получиха подобно признание. Например вашият адмирал от флотата Нимиц*1 стана рицар-командор заедно с генералите Айзенхауер*2, Брадли*3, Патън*4 и някои други. За целите на американското законодателство званието вероятно ще бъде считано за почетно, по за нашите цели ще бъде съвсем истинско.
[*1 Честър Уилиям Нимиц (1885–1966) — американски адмирал, командващ Тихоокеанския флот през Втората световна война. — Б.пр.]
[*2 Дуайт Дейвид Айзенхауер (1890–1969) — американски генерал. 34-и президент на САЩ. — Б.пр.]
[*3 Джейм Л. Брадли (1891–1957) — генерал-лейтенант, командвал през войната 96-а пехотна дивизия. — Б.пр.]
[*4 Джордж Смит Патън (1885–1945) — американски генерал, развил танковите бойни действия като допълнение към бронекавалерийските войски през Втората световна война. — Б.пр.]
— Ами… — Райън се чудеше какво да каже. — Ваше величество, доколкото това не е в конфликт с нашите закони, за мен ще бъде голяма чест да приема.
Кралицата се усмихна лъчезарно.
— Е, в такъв случай въпросът е разрешен. Сега да ви попитам как се чувствате — как наистина се чувствате?
— Имал съм и по-лоши моменти, мадам. Нямам оплаквания. Само ми се иска да бях се движил малко по-бързо.
Херцогът се усмихна.
— Това, че сте ранен, ви прави още по-голям герой — няма нищо по-добро от малко драма.
„Особено ако рамото е на някой друг, милорд херцог“ — помисли си Райън. Сети се за нещо:
— Извинете, но това рицарско звание не означава ли, че жена ми трябва да се нарича…
— Лейди Райън? Разбира се — каза кралицата и отново му отпрати красивата си като новогодишна елха усмивка.
Джек се усмихна широко:
— Знаете ли? Когато напуснах Мерил Линч, бащата на Кати беше пощурял… беше ми много ядосан и каза, че от мен никога няма да стане нищо, след като съм се захванал да пиша исторически книги. Това може би ще промени мнението му. — Беше сигурен, че Кати не би имала нищо против титлата Лейди Райън. Не. Не би имала абсолютно нищо против.
— Не беше толкова лошо в края на краищата, нали?
— Не, сър. Извинете ме, ако съм създал грешно впечатление. Боя се, че ме изненадахте малко. — Райън поклати глава. „Цялата тая проклета история ме изненадва доста.“ — Мога ли да ви задам един въпрос, сър?
— Разбира се.
— Полицията не ми казва къде се намира семейството ми. — Това предизвика чистосърдечен смях. Кралицата отговори:
— Полицията е на мнение, че съществува опасност от отмъщение спрямо вас или спрямо вашето семейство. По тази причина беше решено те да бъдат преместени на по-сигурно място. При дадените обстоятелства решихме, че лесно могат да се нанесат в двореца — това беше най-малкото, което можехме да направим. Когато тръгнахме насам, жена ви и дъщеря ви спяха дълбоко и наредихме да не бъдат безпокоени.
— В двореца?
— Имаме достатъчно място за гости, уверявам ви — отново отговори кралицата.
— О, Господи!
— Възразявате ли? — попита херцогът.
— Дъщеря ми, тя…
— Оливия? — изненадано попита кралицата. — Тя е едно прекрасно дете. Когато я видяхме снощи, тя спеше като ангел.
— Сали. Оливия беше поднесено като предложение за сключване на примирие със семейството на Кати, но без успех. То беше името на баба й. Тя е малък ангел, когато спи, но когато е будна прилича по-скоро на миниураган и много я бива да чупи всякакви неща. Особено ценности.
— Какви ужасни неща говорите! — Нейно величество се престори на шокирана. — Това прекрасно момиченце. Полицаите ми казаха, че е разбивала сърца снощи в Скотланд Ярд. Боя се, че преувеличавате, сър Джон.
— Да, мадам. — Няма смисъл да се спори с кралица.
3.
ЦВЕТЯ И СЕМЕЙСТВА
Уилсън грешеше в преценката си. Бягството трая по-дълго, отколкото мислеха в Скотланд Ярд. На шестстотин мили оттук самолет на компанията „Сабена“ кацаше в околностите на Корк*. Пътникът, заемащ място 23-D в самолета „Боинг-737“, беше напълно невзрачен: с не много късо подстригана пясъчноруса коса, облечен като изпълнителен директор от средно ниво в спретнат, но поизмачкан костюм. Създаваше впечатлението за човек, прекарал дълъг работен ден и спал твърде малко, преди да хване самолета за дома. Личеше си, че е пътувал много и носеше само един сак. Ако го попитате, той можеше да ви затрупа с информация за продажбите на риба на едро, говорейки с акцент от югоизточна Ирландия. Можеше да променя акцентите с такава лекота, с каквато някои хора сменят ризите си — това беше полезно умение, тъй като екипите от телевизионните новини бяха направили речта на родния му Белфаст известна по целия свят. По време на полета той чете „Лондон таймс“, а съседите му по място, както и останалите пътници в самолета, обсъждаха историята на първата страница.
[* Пристанище в Южна Ирландия. — Б.пр.]
— Това наистина е ужасно нещо — беше се съгласил той с човека на място 23-Е — белгийски търговец на металорежещи машини, който не би могъл да знае, че това събитие с ужасно и по други причини.
Месеците, прекарани в планиране, усърдно събираната разузнавателна информация, репетициите, провеждани право под носа на британците, трите маршрута за оттегляне, хората с радиотелефоните — всичко нахалост заради оня проклет натрапник. Разгледа снимката на предната страница.
„Кой си ти, янки? — питаше се той. — Джон Патрик Райън. Историк — проклет академик! Бивш морски пехотинец — Не се съмнявам, че един проклет морски пехотинец ще си завре носа там, където не му е работата. Джон Патрик Райън. Ти си проклет католик, нали? Е. Джони почти успя да ти види сметката… Жалко за Джони. Свестен мъж беше Джони, сигурен, обичаше пушките и беше верен на каузата.“
Накрая самолетът спря до ръкава за слизане. Стюардесата отвори предната врата и пътниците станаха, за да свалят чантите си от багажните рафтове на тавана. Той взе своята и се присъедини към движещите се напред хора. Опитваше се да гледа философски на нещата. В продължение на една година, през която беше „играч“, беше виждал много акции, провалили се по най-абсурдни причини. Но тази беше толкова важна. Толкова много планиране. Поклати глава и пъхна вестника под мишницата си. „Просто ще трябва да опитаме отново, това е всичко. Можем да си позволим да бъдем търпеливи.“ Казваше си, че един неуспех няма голямо значение за великия замисъл на нещата. Този път противниковата страна бе имала шанс. „Ние трябва да имаме щастие само веднъж.“ Хората в затвора не бързаха за никъде.